Пол Февал - Гърбавия

Това не беше негова грешка. Когато майсторският му талант най-сетне се прочу, когато всеки испански гранд пожела, независимо от цената, дръжката на шпагата му да бъде гравирана от дон Луис, Ел Синселадор, той ми каза:

— Трябва да учите, мила дъще. В Мадрид има много известни пансиони и в тях младите момичета научават всичко, което една жена трябва да знае по-късно.

— Но аз искам винаги, винаги и само вие да бъдете моят учител — отвърнах аз.

Той се усмихна и възрази:

— Но аз ви научих на всичко, което знам, моя бедна Орор.

— В такъв случай, добри ми приятелю, изобщо не искам да знам повече от вас — извиках аз.

Откакто пораснах си поплаквам често, мамо, но съм досущ като децата: сълзите ми още не са изсъхнали, а вече се усмихвам.

Може би когато прочетете това несвързано дърдорене, обърканите ми впечатления, историята с двамината идалго — дон Мигел и племенника му дон Санчес, първите ми уроци по наръчника по фехтовка и разказа за моите бедни детски удоволствия, ще си кажете: Тя е луда!

Вярно е, радостта ме подлудява, но мъката никога не ме е карала да скланям глава. Радостта ме опиянява. Не познавам светските развлечения, а и не ме интересуват; привлича ме само естествената, искрена радост. Жизнерадостна съм, дете съм и се забавлявам с всичко, уви, сякаш не съм изстрадала достатъчно.

Трябваше да напуснем и Памплона, но вече не бяхме толкова бедни. Анри дори беше успял да направи малки спестявания и тази негова предвидливост се оказа добре дошла.

Мисля, че тогава бях на десет години, или приблизително на толкова.

Една вечер той си дойде разтревожен и много загрижен. Тревогата му се увеличи, когато му съобщих, че някакъв мъж, загърнат в тъмно наметало, цял ден беше дебнал на улицата, точно под прозореца ми. Анри дори не седна на масата. Приготви оръжието си и се облече като за дълъг път. Когато нощта падна, той ме накара на свой ред да облека един шаячен сукман и завърза високите ми обуща. После взе шпагата си и излезе. Бях като замаяна. Отдавна не бях го виждала толкова възбуден. Анри скоро се върна, направи един вързоп от дрипавите ни дрехи и каза:

— Заминаваме, Орор.

— За дълго ли? — попитах.

— Завинаги.

— Как? — извиках аз, обгръщайки с поглед нашето малко бедно жилище. — Нима ще оставим всичко това?

— Да, всичко — отвърна той с тъжна усмивка. — На ъгъла срещнах един беден човечец, който ще ни наследи. Да знаеш само колко е щастлив! Какво да се прави, така е устроен светът!

— Но къде отиваме? — попитах отново аз.

— Един бог знае — отвърна Анри като се насилваше да изглежда весел. — На път, моя малка Орор, време е!

Излязохме.

Тогава се случи нещо ужасно, мамо. Ето, за миг дори перото ми се сепна, но не искам да крия нищо от вас.

В момента, когато се спускахме по външното стълбище, забелязах насред безлюдната улица някакъв тъмен предмет. Анри понечи да ме поведе към градската стена, но багажът затрудняваше движенията му и аз успях да се отскубна. Затичах се към предмета, който беше привлякъл вниманието ми. Анри извика, искаше да ме спре. Винаги му се бях подчинявала, но този път беше вече късно. Различих очертанията на човешка фигура, покрита с наметало, и ми се стори, че познах наметалото на тайнствения съгледвач, който цял ден се беше навъртал под прозорците ми. Повдигнах крайчеца му. Да, това беше същият човек, но мъртъв и целият облян в кръв. Паднах като подкосена, сякаш самата аз бях получила смъртоносен удар. Спомних си, че на излизане Анри беше взел шпагата си. Тук, съвсем близо до мен, се беше водил бой. Той отново бе рискувал живота си заради мен. Заради мен, сигурна бях…

…Събудих се посред нощ. Бях сама или поне така си мислех. Намирах се в непозната стая, още по-бедна от онази, която бяхме напуснали. Обикновено подобни стаи са разположени на първия етаж на испанските чифлици, собственост на някой беден идалго. Отдолу, точно под мен, където несъмнено се намираше всекидневната, долиташе неясен говор.

Лежах в креват с проядени и от дървояд колони, върху сламеник, покрит с парцаливо зебло. Лунната светлина нахлуваше в стаята през прозорците без стъкла. Точно срещу мен нощният ветрец полюшваше бухналия листак на два големи коркови дъба. Повиках тихичко моя приятел. Отговор не последва, но нечия сянка се плъзна по пода и миг след това Анри се изправи до леглото ми. Направи ми знак да мълча и едва чуто прошепна на ухото ми:

— Надушили са следите ни. Долу са.