Пол Февал - Гърбавия

Сигурно бе едно: ако наистина бяха повярвали, че Гонзаг е изгубен, в никакъв случай не биха стояли толкова дълго на този пост. Барон Батц, който се беше промъкнал покрай зида почти до двореца, им бе съобщил, че процесията се е спряла, а тълпата задръства улицата. Какво означаваше това? Нима мнимото самопризнание на гроба на Ньовер беше измислица на самия Гонзаг? Времето минаваше; доста минути бяха изтекли, откакто часовникът на „Сен Маглоар“ бе отброил девет без четвърт. В девет часа главата на Лагардер трябваше да падне на ешафода в Бастилията. Пейрол, Монтобер и Таран не изпускаха от очи прозорците на парадната зала, особено онзи, където светеше една изолирана светлинка, до която се открояваше високата фигура на принца.

На няколко крачки оттам, зад северната порта на църквата, стоеше друга група. Изповедникът на госпожа принцеса дьо Гонзаг се бе усамотил до олтара. Орор, все така на колене, приличаше на една от онези крехки статуи на ангели, които коленичат над главите на покойниците. От двете страни на вратата, неподвижни и с голи шпаги в ръце, стояха Кокардас и Паспоал; Шаверни и доня Крус тихичко разговаряха.

Веднъж или два пъти на Кокардас и Паспоал им се бе сторило, че долавят подозрителни шумове в гробището. И двамата имаха добро зрение, но колкото и да се бяха взирали през зарешетеното гише на църковната порта, не бяха забелязали нищо. От засадата ги делеше параклисът. Лампата, която постоянно гореше пред гроба на последния херцог дьо Ньовер, осветяваше вътрешността на свода и потапяше в още по-непрогледен мрак околните предмети.

Внезапно нашите двамина храбреци трепнаха; Шаверни и доня Крус се умълчаха.

— Марийо, майко божия! — отчетливо произнесе Орор. — Смили се над него.

Някакъв неясен, но съвсем близък шум ги бе накарал да наострят уши.

Стаилите се в засада храненици на Гонзаг се бяха размърдали. Пейрол, впил поглед в прозореца на парадната зала, бе промълвил:

— Внимание, господа!

И всеки беше видял изолираната светлина да се издига и спуска три пъти последователно. Това беше сигнал да нападнат вратата на църквата. Съмнение не можеше и да има, но въпреки това свещеният батальон на принца бе обзет от сериозни колебания. До този миг те дори не допускаха вероятността да настъпи кризата, чийто предвестник беше този сигнал. Дори сега, след като сигналът вече бе подаден, те все още не искаха да повярват в необходимостта да му се подчинят. Гонзаг, без съмнение, си играеше с тях. Гонзаг просто искаше да пристегне примката, която висеше на шиите им. И ето че все по-засилващото им се убеждение, че Гонзаг иска точно това, и то в часа на признатото си поражение, ги накара да се престрашат и подчинят.

— В края на краищата, става дума само за отвличане — реши се Навай.

— Пък и конете ни са на две крачки оттук — додаде Hoce.

— За един пердах човек не губи титлата си… — заключи Шоази.

— Напред! — извика Таран. — Негово височество трябва да намери работата свършена.

Монтобер и Таран носеха по един дебел железен лост. Свещеният батальон се втурна в атака: Навай — начело, Ориол, разбира се, в ариергард. Още при първия напън на лостовете мирната порта поддаде. Но зад нея нападателите се натъкнаха на второ препятствие: три голи шпаги. В същия миг откъм двореца долетя силен трясък, сякаш ненадеен съкрушителен удар бе смазал тълпата, струпала се на улицата. Нападатели и защитници размениха един-единствен удар… Навай рани Шаверни, който непредпазливо беше излязъл напред. Младият маркиз падна на едно коляно, притискайки ръка към гърдите си. Когато го позна, Навай отстъпи и хвърли шпагата си.

— И таз добра! — възмути се Кокардас, който се беше надявал на нещо по-добро. — Бог да ме убие, та покажете шпагите си най-сетне!

Никой не успя дори да отговори на това самохвалство. По моравата на гробището пробягаха припрени стъпки. Сетне връхлетя ураган. Същински ураган! Стълбището опустя за миг. Пейрол нададе вик на агония; Монтобер изхърка, а Таран протегна ръце, изпусна шпагата и рухна възнак. И въпреки това тук имаше един-единствен човек, по риза, без шапка и въоръжен само с една шпага.

Гласът му прогърмя в настъпилата гробна тишина:

— Онези, които не са съучастници на убиеца Филип дьо Гонзаг, да се оттеглят!

Нечии сенки се стопиха тутакси в мрака. Отговор не последва, но скоро след това се разнесе тропотът На устремно препускащи коне, който изкънтя по чакълестата уличка „Deux Eglises“, и затихна в далечината. Изкачвайки стълбището, Лагардер, защото това беше той, съзря лежащия възнак Шаверни.