Пол Февал - Гърбавия

— Бог изчака цели двайсет години, за да разсее мрака. Бог не искаше гласът на отмъстителя да бъде глас в пустиня. Бог събра тук първите хора на кралството, начело с държавния глава. Часът дойде! В нощта на убийството Ньовер беше до мен. Това стана миг преди да започне битката. Той вече виждаше в мрака да блестят шпагите на убийците, които се промъкваха към нас от другата страна на моста. Ньовер прочете молитвата си, после със собствената си кръв написа върху този лист три реда, които предварително съобщаваха извършеното престъпление и името на убиеца.

Зъбите на Гонзаг неволно изтракаха. Той се отдръпна до края на масата. Сгърчените му пръсти сякаш искаха да смачкат плика, който отсега нататък вече ги изгаряше. Когато се приближи до първия свещник, той, без да сваля очи от Лагардер, го вдигна и свали три пъти. Това беше уговореният сигнал със съзаклятниците му.

— Вижте! — прошепна кардинал дьо Биси на ухото на господин дьо Мортьомар. — Той губи самообладание!

Никой друг не пророни дума. Всички бяха затаили дъх.

— Името е тук! — продължи Лагардер и вързаните му ръце едновременно се протегнаха, за да посочат плика. — Истинското име, изписано от край до край! Счупете печатите и мъртвият ще проговори!

Гонзаг, с блуждаещи очи и плувнало в пот чело, хвърли към президиума див поглед. Бониве и двамата гвардейци го скриваха от погледите на съдиите. Той се обърна с гръб към свещника и треперащата му ръка потърси пламъка. Пликът пламна. Лагардер видя това, но вместо да го издаде, продължи да настоява:

— Четете! Четете на висок глас! Нека всички чуят чие е името на убиеца — моето, или вашето!

— Но той изгаря плика! — извика Вилроа, който чу пращенето на пергамента.

Бониве и двамата гвардейци тутакси се обърнаха и в залата се разнесе всеобщ вик на негодувание:

— Плика, той изгори плика с името на убиеца!

Регентът се спусна към Гонзаг.

Лагардер посочи пепелта от плика, която се сипеше по пода, и каза:

— Мъртвият проговори!

— Какво беше написано там? — извика регентът, който просто не беше на себе си от вълнение. — Кажи бързо! Ще ти повярват, тъй като този човек се погуби сам.

— Нищо! — отвърна Лагардер, после с гръмовен глас повтори сред всеобщото изумление: — Там нямаше написано нищо, чувате ли, господин дьо Гонзаг? Нищо! Използувах просто хитрост и вашата гузна съвест се хвана в капана. Вие изгорихте плика, с който ви заплашвах като с улика. Вашето име го нямаше там, но вие току-що сам го написахте. Това беше гласът на мъртвия! Мъртвият проговори!

— Мъртвият проговори! — глухо повтори събранието.

— Налице е самопризнание на истинския виновник! — произнесе като че ли против волята си председателят дьо Ламоаньон. — Присъдата на Огнения съд може да бъде отменена.

До този момент регентът, задушавайки се от негодувание, беше мълчал. Внезапно той извика:

— Убиец! Убиец! Арестувайте този човек!

По-бърз от мисълта, Гонзаг измъкна шпагата си и като се стрелна край регента, нанесе яростен удар в гърдите на Лагардер, който извика и залитна. Принцесата го пое в ръцете си.

— Няма да се радваш на победата си! — изсъска Гонзаг, настръхнал като побеснял бик.

После се втурна назад, повали Бониве и като се обърна рязко, започна да отблъсква атаките на гвардейците, които връхлитаха отгоре му. Отбранявайки се, той бавно отстъпваше, притискан едновременно от десет шпаги. Гвардейците постепенно напредваха, но в момента, когато той опря гръб в завесата и си мислеха, че е вече в ръцете им, тя се разтвори и Гонзаг изчезна, сякаш пропадна вдън земя. От другата страна се чу шум от спускащо се резе.

Пръв връхлетя срещу вратата Лагардер. Той знаеше за съществуването й, тъй като сам я бе използувал в деня на първото заседание на семейния съвет. Ръцете му бяха вече свободни. Вероломният удар на Гонзаг беше прерязал въжетата на китките му и само леко го бе наранил. Вратата се оказа здраво залостена. Регентът тъкмо се разпореждаше да преследват беглеца, когато в дъното на залата се разнесе отчаян вик:

— Помощ! Помощ!

Разчорлена и с дрехи в пълен безпорядък, доня Крус се хвърли в краката на принцесата.

— Дъщеря ми! — извика Орор дьо Кайлюс. — Нещо лошо се е случило с дъщеря ми!

— Мъже… в гробището… — задъхваше се циганката. — Разбиват вратата на църквата. Ще я отвлекат!

В залата избухна оглушителна врява, но над нея, досущ като бойна тръба, се извиси един глас.

— Шпага! За бога, дайте ми шпага! — викаше Лагардер. Регентът тутакси извади своята и му я подаде.