Пол Февал - Гърбавия

Когато вратата се отвори и го видяха — красив като ангел, заобиколен от войници и с вързани на гърдите ръце, в залата се разнесе продължителен шепот. Регентът все така не откъсваше поглед от Гонзаг. Принцът дори не помръдна. Отведоха Лагардер пред съдиите. Подире му вървеше секретарят на съда с присъдата, от която, според закона, част трябваше да бъде прочетена пред гроба на Ньовер преди отсичането на ръката, и част — в Бастилията, преди изпълнението на окончателната присъда.

— Четете! — заповяда регентът.

Секретарят разгъна пергамента си. Присъдата гласеше следното:

— „…Чуй, обвиняеми, чуйте и вие, свидетели, чуй, кралски адвокате! Предвид уликите и възприетия съдебен ред, съдът осъжда господин Анри дьо Лагардер, именуващ себе си кавалер, уличен в убийството на високопоставената и могъща особа на принц Филип дьо Лорен-Елбьоф, херцог дьо Ньовер, на: 1) искане на прошка, последвано от обезобразяване чрез меч в нозете на статуята на упоменатия принц и властелин Филип, херцог дьо Ньовер, в гробището на енорията «Сен Маглоар»; 2) главата на упоменатия господин дьо Лагардер да бъде отсечена от ръката на палач в двора за екзекуции на затвора Бастилията, и т.н.“

След като прочете присъдата, секретарят застана зад войниците.

— Доволна ли сте, госпожо? — обърна се регентът към принцесата.

Тя се изправи толкова рязко и неочаквано, че Гонзаг несъзнателно я последва. Човек би казал, че се кани да отблъсне някакъв съкрушителен удар.

— Говорете, Лагардер! Говорете, синко! — извика принцесата, разтърсвана от неописуемо вълнение.

Сякаш гръм бе паднал сред присъствуващите. Всеки очакваше нещо изключително, нещо невероятно. Регентът бе скочил на крака и страните му бързо се наливаха с руменина.

— Трепериш ли, Филип? — процеди той, поглъщайки Гонзаг с очи.

— Не, по дяволите! Не! — отвърна принцът и дръзко вирна глава. — Нито сега, нито когато и да било!

Регентът се обърна към Лагардер и каза:

— Говорете, господине!

— Ваше кралско височество — произнесе осъденият със звучен и спокоен глас, — присъдата, произнесена срещу мен, не подлежи на обжалване. Дори вие не можете да ме помилвате, но аз и не искам милост! Ваш дълг е обаче да въздадете справедливост и аз искам справедливост!

Невероятно звучи, наистина, но човек ясно можеше да види как белите коси на всички тези внимателно, жадно слушащи старци, трепнаха. Дори председателят дьо Ламоаньон, поддал се неволно на всеобщото вълнение, тъй като в самия контраст между лицата на Лагардер и Гонзаг прозираше някаква чудовищна истина, та дори и той, почти несъзнателно, промълви:

— За да се отмени присъда на Огнения съд е необходимо признанието на истинския виновник.

— Ще го имаме! — отсече Лагардер.

— Побързай тогава, друже! — извика регентът. — Изгарям от нетърпение!

— Аз също, ваше височество — отговори Лагардер. — Позволете ми все пак да ви кажа, че винаги изпълнявам обещанията си. Бях се заклел в честта на името си, че ще върна на госпожа дьо Гонзаг детето, което тя ми беше поверила, и което спасих с риск за живота си, и аз удържах на думата си!

— И бъди хиляди пъти благословен! — промълви Орор дьо Кайлюс.

— Бях се заклел — продължи Лагардер, — да се предам в ръцете на правосъдието след двайсет и четири часа свобода и в уречения час аз предадох шпагата си.

— Така е — потвърди регентът, — и оттогава ви държа под око, пък и не само вас.

Зъбите на Гонзаг неволно изскърцаха.

— Самият регент бил в заговора! — помисли си той.

— И трето — заключи Лагардер, — бях се заклел, че ще докажа невинността си пред всички, като разкрия истинския виновник. Тук съм, за да изпълня последната си клетва!

Гонзаг продължаваше да стиска в ръка скрепения с три печата плик, който беше откраднал от дома на улица „Шантр“. В този момент той беше неговата шпага и същевременно щит.

— Ваше височество — рязко се намеси той, — комедията продължи твърде дълго, струва ми се!

— На мен пък ми се струва, че все още никой не ви е обвинил — прекъсна го язвително регентът.

— Да ме обвини? Този луд?! — възкликна Гонзаг, като се опита да вложи в гласа си колкото се може повече презрение.

— Този луд ще умре — студено изрече регентът. — Думата на умиращите е свята!

— Тъй да бъде, ваше височество, млъквам, щом още не знаете колко струва неговата! — извика италианецът. — Но повярвайте ми, всички ние, колкото велики и благородни да сме, ние, господарите, принцовете и кралете, днес сядаме на престоли, чиито крака все повече и повече се клатят. От забавлението, което си позволява ваше кралско височество днес, някои могат да извлекат доста опасни и нежелателни за нас поуки. Нима мислите, че ще позволя на подобен негодник…