Пол Февал - Гърбавия

Доня Крус слушаше, без да разбира. Орор изтри една сълза и продължи:

— Защо, защо още снощи не сторих това, което обмислям днес? Защо не избягах от дома му? Защо съм още жива?

— Какви ги говориш? — извика циганката.

— Флор, сестрице мила, ти просто не знаеш каква разлика съществува между вчера и днес! Видях пред мен да се разтварят райските порти и пред погледа ми се разкри един цял живот, изтъкан от неописуема радост и божествени наслади. Той ме обичаше, Флор!

— Та нима едва снощи го разбра? — смая се доня Крус.

— Ако го бях разбрала по-рано, един бог знае дали щяхме да се излагаме напразно на опасностите на това пътуване. Но аз се съмнявах, страхувах се. О, колко лекомислени сме ний, сестрице! Човек трябва да трепери, а не да изпада във възторг пред това велико щастие, което би принудило небесното блаженство да се спусне на земята. Но, разбираш ли, това е невъзможно, за щастието няма място на този свят.

— Добре, но ти какво реши? — прекъсна я циганката, която нямаше никаква склонност към подобна мистика.

— Да се подчиня, за да го спася — отвърна Орор.

Възхитена, доня Крус скочи на крака и извика:

— Да вървим тогава! Принцът ни чака. — Внезапно тя се сепна и усмивката й помръкна. — А известно ли ти е, че покрай теб животът ми се превърна в истински героизъм? Не мога да обичам като теб, не ще и дума, но и аз обичам по свой начин, а винаги те намирам на пътя си.

Смаяната Орор недоумяващо я погледна.

— Ти не бери грижа за мен — усмихна се доня Крус. — И през ум не ми минава да умирам заради това. Имам намерение преди да умра да се влюбя така поне още няколко пъти, но бъди уверена, че ако не беше ти, надали бих се отказала толкова лесно от царя на странствуващите рицари, Хубавия Лагардер! Вярно е и това, че след него единственият мъж, който накара сърцето ми да трепне, е този глупчо Шаверни.

— Какво…? — понечи да я прекъсне Орор.

— Знам, знам, поведението му може да ти се струва лекомислено, но какво да правя, след като с изключение на Лагардер не понасям светците! Това невъзможно маркизче просто не ми излиза от ума!

Орор я хвана за ръката и се усмихна.

— Сестрице — рече тя, — сърцето ти е по-искрено от думите. Пък и откъде ли всъщност би могла да наследиш надменната суетност на високородните?

Доня Крус сви устни.

— Ти май не вярваш в знатния ми произход? — промърмори тя.

— Госпожица дьо Ньовер съм аз — спокойно отвърна Орор.

Слисана, циганката широко отвори очи.

— Лагардер ли ти го каза? — прошепна тя, без дори и през ум да й мине да възразява.

Тя поне не беше честолюбива.

— Не — поклати глава Орор, — и това е единственото провинение, в което някога бих могла да го упрекна. Ако ми го беше казал…

— Но тогава кой…? — прекъсна я доня Крус.

— Никой. Знам го и толкоз. От снощи най-различни събития, случили се от детството ми до днес, придобиха за мен съвършено нов смисъл. Спомнях си, съпоставях и заключенията се наложиха от само себе си. Детето, което е спяло в крепостния ров на Кайлюс докато са убивали баща му, съм била аз. Още виждам погледа на моя приятел, когато посетихме това зловещо място! Та нали точно той ме накара да целуна мраморното лице на Ньовер в гробището „Сен Маглоар“? И нима Гонзаг, чието име ме преследва от най-ранно детство, същият Гонзаг, който днес ще ми нанесе смъртоносния удар, не е съпругът на вдовицата на Ньовер?

— Та нали той искаше да ме върне на майка ми! — прекъсна я циганката.

— Бедна моя Флор, знам добре, че сме безсилни да си обясним всичко. Ние сме деца и бог е съхранил сърцата ни чисти. Как тогава да проникнем в бездната на покварата? Пък има ли и смисъл? Не знам какво е искал да направи от теб Гонзаг, но ти си само инструмент в ръцете му. Разбрах това още снощи, а сега виждам, че и ти го разбираш.

— Така е — промълви доня Крус с полупритворени очи и смръщени вежди.

— Едва снощи Анри призна, че ме обича — каза Орор.

— Едва снощи?! — стъписа се циганката.

— Но защо? Защо чак сега? — продължи Орор. — Без съмнение помежду ни имаше някакво препятствие! И какво друго би могло да бъде това препятствие, ако не плахата и безкористна всеотдайност на най-доблестния човек в света? Разбрах, че това, което го отдалечаваше от мен, бе знатният ми произход и баснословното ми наследство.

Доня Крус се усмихна. Орор я погледна право в очите и очарователното й лице прие гордо и сурово изражение.

— Трябва ли да се разкайвам, че ти се доверих? — промълви тя.

— Не ме кори — рече циганката и обгърна шията й с ръце, — усмихнах се, защото си помислих, че на мен и през ум не би ми минало за подобно препятствие! Все пак не съм принцеса.