Пол Февал - Гърбавия

След първата целувка той ме погледна и аз бях удивена от изражението, което се появи на лицето му.

— Колко сте пораснала, Орор — каза той. — Не мислех, че сте станала толкова красива.

Значи бях красива! Той намираше, че съм красива! Красотата е дар божи, мамо, и аз от все сърце благодарих на бога. Тогава бях на шестнайсет-седемнайсет години и още не знаех, че е възможно да изпиташ такова щастие, когато ти кажат: „Вие сте красива“. До този миг Анри никога не ми го беше казвал.

Напуснах манастира още същия ден и ние се настанихме в старото ни жилище. Там всичко се бе променило.

Анри и аз не трябваше повече да живеем сами; бях станала госпожица.

У дома намерих една хрисима възрастна жена — Франсоаз Беришон, и нейния внук Жан-Мари.

Още щом ме зърна, старата Франсоаз рече:

— Прилича му!

На кого ли приличах? Без съмнение има неща, които не трябва да знам, тъй като всички винаги са проявявали неумолима дискретност по отношение на мен.

Веднага си помислих, а оттогава това предположение все повече се затвърждава в мен, че Франсоаз Беришон е бивша прислужница в моето семейство. Навярно е познавала баща ми, сигурно е познавала и вас, мамо! Колко пъти се опитвах да узная нещичко, но Франсоаз, иначе словоохотлива, онемяваше винаги, когато разговорът ни опре до някои определени теми. Що се отнася до нейния внук Жан-Мари, той е по-малък от мен и не знае нищо.

Откакто бях влязла в „Преображение господне“, нито веднъж не бях виждала моята мъничка Флор. Наредих да я потърсят веднага, щом напуснах манастира. Казаха ми, че била напуснала Мадрид. Оказа се, че не е така, тъй като само няколко дни след това я видях да пее и танцува на Пласа Санта. Оплаках се на Анри.

— Сгрешили са, че са ви излъгали, Орор — каза той. — Но са направили добре, като са ви попречили да се сближите отново с това бедно дете. Запомнете, на този свят има неща, които биха отблъснали от вас онези, които трябва да обичате.

Но тогава кого трябва да обичам?

Вас, мамо, най-много и преди всичко вас! Добре, но нима бихте ме укорили за това, че обичам моята първа приятелка, че съм признателна на тази, която ни спаси от гибелна опасност? Не, не вярвам. Не такава си ви представям. Моят приятел преувеличава вашата строгост. Знам, вие сте много по-добра, отколкото надменна. Пък и аз толкова ще ви обичам! Та нима моите ласки ще ви оставят време да бъдете строга!

И така, вече бях госпожица. Прислужваха ми. Малкият Жан-Мари можеше да мине за мой паж. Старата Франсоаз беше станала моя предана компаньонка. Вече не бях толкова самотна, колкото преди, но се нуждаех от много повече, за да бъда и щастлива.

Моят приятел се беше променил, държането му също. Беше винаги много сдържан, понякога тъжен. Сякаш между нас бе паднала някаква преграда.

Уверявам ви, мамо, невъзможно беше човек да му иска обяснение. Анри пази тайната си дори от мен. Много добре разбирах, че страда и търси утеха в работата. Отвсякъде идваха да търсят услугите му. Живеехме охолно, почти луксозно. Мадридските оръжейници като че ли си оспорваха Ел Синселадор на търг.

Медина Сидоня 78 78 Алонсо Перес де Гусман, херцог де Медина Сидоня (1550–1619) — испански адмирал — Б. пр. , любимецът на Филип V, дори бе казал: „Имам три шпаги: първата е от злато, бих я дал на приятеля си; втората е украсена с брилянти, нея бих дал на любовницата си; третата е от обикновена полирана стомана, но щом е гравирана от Ел Синселадор, бих я дал единствено на краля!“

Така отминаваха месец подир месец. Постепенно в мен се всели тъгата. Анри забеляза това и стана още по-нещастен.

…Стаята ми гледаше към обширните градини оттатък calle „Реал“. От тях най-просторен и красив беше паркът на бившия дворец на херцог Осуна, убит на дуел от господин Фавас, благородник от свитата на кралицата. След смъртта му дворецът беше останал необитаем.

Една сутрин видях спуснатите жалузи да се вдигат. Празните стаи се изпълниха с великолепни мебели; на прозорците се люшнаха разкошни завеси, а занемареният парк отново се изпъстри с цветя. Дворецът имаше нов стопанин.

Бях любопитна като всички затворнички и поисках да разбера името му. Когато го научих, останах поразена: този, който се бе настанил в двореца на Осуна, се казваше Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг.

Гонзаг! Бях видяла името му в списъка на моя приятел Анри — второто, вписано в него по време на пътуването му и последното от останалите четири: Фаенца, Салдан, Пейрол и Гонзаг.

Почти бях сигурна, че Анри е приятел с този благородник и едва ли не очаквах да го видя. Но още на следния ден Анри нареди да заковат на прозорците ми жалузи, каквито до този момент нямаха.