Бернд Френц - Отхвърлените

Варварката се почеса замислено зад ухото си.

— Колко голяма е тази светиня? — попита тя.

Арак вдигна ръцете си нагоре и ги задържа малко над главата си.

— Приблизително толкова широк — обясни той, — но много висок и тежък. Никакъв фреккойшер не можеше да го носи, затова го оставихме.

Аруула отиде до края на плоския покрив и посочи надолу.

— Ще може ли да се хване в джипа? — попита тя.

Момчето кимна.

— Ако се постави изцяло върху него. Защо толкова се интересуваш?

— Ако докараме светинята тук, може би ще успеем да възвърнем предишния вид на Маддракс и на останалите хора обясни Аруула.

Арак повдигна скептично рамене.

— Щом така смяташ. Но как ще минеш покрай онези долу?

На двора вече неколцина скимари бяха насочили вниманието си към нея и се удряха предизвикателно в гърдите. Аруула отново се върна в средата на покрива, но там беше посрещната от злобните погледи на отхвърлените. Ако Борк и фамилията му не бяха се застъпили за нея, отдавна щяха да я изхвърлят от къщата.

Аруула знаеше, че никой от присъстващите не тъгува за Бендраке. Антипатията, която чувстваха към нея, се подхранваше преди всичко от страха, който изпитваха от освободените роби.

За щастие при първата си атака не бяха успели да пленят никоя стълба, затова засега хората бяха на сигурно място на покривите. Но беше само въпрос на време, докато маймуночовеците намерят някакъв друг начин да се изкачат при тях. Тогава щеше да се наложи отхвърлените да избягат в къщите си, в които щяха да попаднат като в капан.

Надарените имаха една-единствена възможност за съпротива срещу маймуночовеците. Събираха се на големи групи, за да обединят духовните си сили. Използваха ги, за да вдигнат някой от скимарите във въздуха или да го запратят срещу някоя стена. Най-често маймуночовеците успяваха сръчно да се захванат за нещо, само от време на време някой от тях си счупваше по някоя кост.

Въпреки това не се уплашиха от тези невидими атаки. Вероятно изчакваха настъпването на нощта, за да могат незабелязано да превземат покривите. Тогава нямаше защо да се страхуват и от гърмящата ръка, с която Борк непрекъснато стреляше надолу, но рядко улучваше нещо. Аруула не знаеше колко патрона има в пълнителя, но без съмнение скоро щяха да свършат. И тогава…?

Тогава Борк отново застана на края на покрива и стреля в един неандерталец, който скачаше върху джипа.

— Остави! — смъмри го Аруула. — Накрая ще улучиш корема на джипа и ще предизвикаш експлозия!

Борк отпусна ръката с оръжието и я погледна любопитно.

— Експлозия ли? Какво е това?

— Нещо много лошо — отвърна мрачно варварката, защото вече на два пъти беше свидетел на ефекта от пластичния експлозив, с който Маддракс уби един тарашки крал и събори кулата на една аерогара.

Тогава погледът й попадна върху тубите с бензин, които се намираха върху багажника, без да са вързани. Изведнъж през ума й мина предупреждението на Маддракс, спомни си картината от неговите мисли. Варварката бързо схвана, че в тяхната ситуация бензинът можеше да им е от полза.

— Можете ли с вашите духовни сили да донесете тук на покрива един от онези сандъци? — попита тя Борк.

— Ако се обединим всички, сигурно — обясни той с акцент на дълбоко убеждение. — Но защо да го правим?

След като Аруула го убеди, че тубата ще им осигури оцеляването, той бързо се залови да сформира голяма група, която трябваше да обедини силите си. Варварката инструктира междувременно Арак да донесе на покрива някои предмети от домакинството и при този удобен случай да вземе и меча й от жилището на Борк.

Отхвърлените се заеха усърдно за работа. Макар и никой от тях да не знаеше съвсем точно за какво става въпрос, бяха окрилени от надеждата, че съществува още един шанс за спасяването им.

Оцелелите възрастни образуваха тесен кръг и концентрираха силите си в Борк, който събираше енергията и невидимо я насочваше надолу. Отначало изглеждаше като че ли нищо не се случва. Но тогава Аруула видя как най-горната туба рязко се раздвижи. Издигна се на около педя, после започна да трепери и с дрънчене се стовари обратно върху намиращите се под нея нейни ламаринени посестрими.

— По дяволите! — изруга Борк. — Това нещо е наистина тежко.

Въпреки това веднага опита още веднъж. Варварката виждаше как по челото му се показаха едри като перли капки пот, а жилите на шията му се издуха и запулсираха.

При втория опит тубата се плъзна над края на багажника. Преди да падне на земята, внезапно беше подета нагоре. Тежкият съд отново започна да потрепва, после положението му се стабилизира и бавно се понесе към редицата къщи.