Виктор Фалк - Капитан Драйфус

Аз бях още юноша, когато застанах пред смъртното му легло. Той ме повика при себе си и ми повери семейната си тайна. Сега разбирам, защо моите родители ме гледаха накриво и защо ме изоставиха. Лошият живот на родителите ми се отрази и върху моето възпитание. То стана причината аз да ненавиждам хората. Баща ми не ми повери тайната си, за да Му олекне на душата, а да сторя онова, което той не можа да извърши. Завещанието му беше — отмъщение на целия Драйфусов род и на всички, които носят това име. Той ми каза в последния си час, че ще ме благослови при условие че отмъстя и аз се заклех, че ще го направя. Моята клетва бе ужасна, злите духове в ада едва ли са чували по-страшна!

Капитан Драйфус, ти си първата жертва на отмъщението ми. То ще сполети целия ти род и всички, които са ти мили. Сега знаеш, приятелю Драйфус, защо те презирам и защо желая да те погубя.

Колата спря. Бяха пристигнали.

Капитан Драйфус бе заведен във военното министерство. Шестима войници и един сержант го затвориха в малка стая с железни решетки и поставиха двоен караул пред вратата.

Нещастникът се разхождаше отчаян из стаята, като мислеше за това, което бе чул от Естерхази по пътя за военното министерство.

Капитанът не можеше да повярва на думите на черният майор. Животът на покойния му баща беше неопетнен, бяха известни благородните му дела и всеки го обичаше и почиташе. Възможно ли е човек да повярва, че е бил такъв подлец? Не, хиляди пъти не. Това, което черния майор бе казал, е коварна лъжа и подла клевета. Злият човек искаше да нарани повторно сърцето му и да опетни паметта на покойния му баща. Тази трябва да е целта на подлия мъж.

Драйфус не остана дълго сам.

Вратата се отвори и влезе добре облечен човек. Той беше в дълга черна мантия. Поздрави го учтиво.

— Казвам се Деманш — каза той. — Съдът ме назначи за ваш защитник.

— Страхувам се, господин Деманш, че вашият труд ще е напразен. Хората искат да ме осъдят и ще го направят.

— Невинен ли сте? — запита тихо Деманш.

— Кълна ви се, че невинно страдам, както някога невинно е страдал Синът божи на кръста заради човеците.

— Знам го и не ще скрия, че делото ни е загубено. Съдиите не ми разрешават даже да изуча най-важните документи, които доказват вашата вина. Те изгониха даже и свидетелите ни, а изслушаха само противниците.

— Това ли е правосъдието във Франция!… Горко на бедния френски народ!

Деманш наведе печално глава.

— Изглежда, че тук се крие някаква тайна — каза той дрезгаво. — Иначе не може да се обясни. Не ми се вярва, че във Франция има хора, които могат съзнателно да осъдят един невинен човек. Времето ми изтича, имам разрешение да говоря с вас само двадесет минути. Бедни ми приятелю, вие не можете да ми дадете силно доказателство за невинността си, също и аз не мога да ви обещая, че ще успея да ви оправдая. Мога поне да ви предам сърдечни поздрави от тези, които ви обичат. Вашата съпруга, вашето дете и вашият брат — каза съвсем тихо Деманш, — ви изпращат чрез мене безбройни горещи целувки и обещават, че ще ви останат верни до последния си час и никога не ще ви забравят, каквото и да стане.

— Колко утешителни са тези думи за мен — промълви Драйфус със сълзи на очи. — Най-после чух нещо за любимите ми. Господин Деманш, вие не можете да си представите какви мъки изтърпях в подземната тъмница! Вижте, аз не съм вече онзи Драйфус, който бях — аз съм негова сянка. За осем седмици съм станал с десет години по-стар.

— На колко години сте сега? — запита защитникът.

— На тридесет и две.

— Вие сте побелял като старец!

— Побелял ли съм? — усмихна се той печално. — Предчувствах го. Имате ли огледало у вас, господин Деманш? Заемете ми го за минутка. Стана вече осем седмици, откакто не съм виждал лицето си!

Защитникът извади красиво огледалце от мантията си.

— Съветвам ви, господин Драйфус, не се оглеждайте, откажете се от това!

— Не, не, господин Деманш, моля ви, дръжте огледалото, тъй като съм окован и не мога да го направя. Обещавам, че не ще се уплаша, искам само да видя какво са направили с мен.

Защитникът вдигна огледалото, Драйфус едва погледна в него и изхлипа.

— Побелях, остарях, станал съм старец на тридесет и две години. — И продължи печално. — Това ми сториха моите приятели, съграждани, отечеството ми, въпреки че съм им направил толкова добрини.

Откраднаха младостта ми, смазаха щастието ми, опетниха името ми, а сега ще отнемат и живота ми.

— Успокойте се, приятелю — каза Деманш високо, — и понесете с достойнство нещастието си! Ние, макар че сме французи, трябва да приемем думите на благородния германски кайзер Фридрих за девиз на живота си: