Виктор Фалк - Капитан Драйфус

Градоначалникът скочи.

— Оставете — каза той на Питу, — не говорете за това, какво сте чели, и сам ще го намеря в книгата.

— Разрешете ми да продължа разказа си… Когато прелиствах „Хроника на опетнените“, съветникът се занимаваше с шишето с водка, която скоро му подейства. Достойният чиновник заспа. Няколко минути се колебах дали да взема цялата книга или да откъсна листа. После реших да я взема.

Скрих книгата под дрехата си и стигнах безопасно до Невския проспект, където скрих съкровището си, като го закопах до едно дърво.

Върнах се у дома, спах няколко часа, после станах и се приготвих за път, защото стоенето ми повече беше опасно и бързах час по-скоро да достигна до границата.

Току-що бях станал и някой потропа на вратата. Един полицейски агент и няколко стражари влязоха и ме закараха в Петропавловската крепост. Съобщиха ми, че не ще остана за дълго, а че в най-скоро време ще ме изпратят в Сибир или ще ме обесят, тъй като на сутринта намерили съветника в библиотеката пиян и той издал всичко.

— Как се отървахте? Питу се засмя.

— Преди няколко години бях в голямо затруднение и станах член на един таен нихилистически комитет в Париж, който имаше връзки с петербургските нихилисти. Научих имената на няколко лидери на нихилистите, видни петербургски граждани, в които полицията не се съмняваше, че са съзаклятници.

Помолих директора на петербургската полиция да ми разреши да поприказвам с него и тогава го запитах дали ще се съгласи да ме освободи, ако му предам седем най-опасни нихилисти.

Той се съгласи, полицията арестува седемте мои познати и намери достатъчно доказателства против тях. Осъдиха четиримата на обесване. А тримата заточиха в Сибир, а аз се разхождах свободен из улиците на Петербург. Изрових книгата си и избягах.

Питу млъкна. Градоначалникът взе от портфейла си десет банкноти по хиляда франка и ги даде на детектива си.

— Вземете това като награда за труда ви. Вие ще се грижите за моите лични работи, а аз ще се постарая да ви повишат.

— Благодаря ви — поклони се Питу, — но докато моят неприятел Гилберт е началник на тайната полиция, не се надявам да получа висок чин.

— Още ли завиждате на Гилберт? — запита градоначалникът. — Вие не можете да се търпите, но трябва да се сприятелите, защото и двамата сте ми необходими!

Питу се поклони вежливо.

— Идете в другата стая и почакайте заедно с Гилберт!

Като остана сам, господин Фон Ла Бриер отвори „Хроника на опетнените“ и започна да я прелиства, докато намери търсеното и започна да чете.

После стана, взе книгата под ръка и излезе от стаята и се запъти към онази част на двореца си, в която живееше жена му.

Катерина фон Ла Бриер, облечена в копринена рокля, беше седнала на едно канапе. Лицето й бе бледо.

Когато камериерката й съобщи, че е дошъл нейният мъж, тя се развълнува, обаче беше принудена да се усмихне, за да не проличи безпокойството й.

Градоначалникът целуна нежната ръка на жена си, на която още личеше раната на пръста, която Равелак бе нанесъл с ножа си, когато искаше да й вземе пръстена.

— Много се радвам, мила Катерина, като те виждам по-добре. Надявам се, че си забравила вече ужасната случка и вярвам, че ще бъда още много години щастлив с тебе.

— Бог е пожелал — отвърна жена му, — да възкръсна от мъртвите.

— Навярно дългът ти да ме направиш щастлив — каза на жена си и се усмихна иронично. — Позволи ми, мила Катерино, да ти прочета една интересна история, която случайно намерих в тази книга.

— Бъди така любезен — отвърна Катерина фон Ла Бриер.

Градоначалникът седна до нея.

„В два часа около полунощ на 12 октомври 1877 година в палата на един богат руски барон бе извикана акушерката Карзинска и тя трябваше да се закълне, че не ще разкаже никому това, което ще види през нощта. Старият барон седна с разтрепераната от страх жена в едни файтон и тръгнаха към малка вила, която се намираше в близката до града гара.“

— Какво ти е, мила Катерина? Не ти ли харесва тази история? Слушай по-нататък, тя става все по-интересна!

„Завързаха очите на акушерката и я заведоха в елегантно наредена спалня, където на легло лежеше млада жена, на която наближаваше родилният час.

Отвързаха очите на Карзинска, обаче тя не можеше да види красотата на пациентката си, тъй като лицето й беше покрито с копринена маска.

— Изпълнете задължението си — каза старият барон и излезе от стаята, без да види, че младата жена простира ръце към него.