Виктор Фалк - Капитан Драйфус

Павловна не смееше да погледне госпожата — чуваше само тихия плач на нещастната.

Дамата в черно облекло плачеше и се молеше:

— О, ти, Дева Марийо, която си родила Спасителя, пази моята дъщеря, която ми отнеха без да зная накъде я тласнаха вълните на злия живот. Ти, небесна майко, пази я да не стори грях, пази я от беда! И ако е твоята воля да видя още веднъж изгубеното си дете, Пресвета Богородице, освети ми пътя, по който да тръгна, за да я намеря!

Молитвата утихна, звуците на органа екнаха тържествено и трогателно из храма божи.

Павловна стана. Беше свършила молитвата си.

Дамата зад нея също стана. Тя избърса сълзите си с дантелена кърпа — не искаше никой да види, че бе плакала. После се отстрани, за да мине момичето.

Когато погледите им се срещнаха, непознатата изпусна сърцераздирателен вик. Той бе толкова силен, толкова страшен, че заглуши звуците на органа. Нещастницата протегна ръцете си към Павловна, като че бе видяла някое видение и извика:

— Наталия, моя Наталия! Пресветата Богородица е чула молбата ми!

След това се сгромоляса при стълбата, до която бе застанала.

Павловна извика за помощ.

Няколко набожни руснаци бяха наобиколили припадналата и я вдигнаха. Старият клисар също се притече на помощ.

— Тази госпожа ми е позната — каза той, — тя често идва на църква. Файтонът й я чака пред вратата. Нека някой отиде и повика слугата й. Това е госпожа Фон Ла Бриер, жената на парижкия градоначалник.

Павловна излезе от църквата. Момичето помисли, че нещастната е душевноболна и за това й се бе привидяло изгубеното й дете.

Княгинята си обеща, че всеки ден ще се моли за нещастната жена.

Четири седмици вече капитан Драйфус пъшкаше в ужасната тъмница.

Положението на нещастника се бе влошило.

Представителите на свободолюбивата френска република се бяха разпоредили да се окове капитан Драйфус във вериги.

Наистина синджирът бе достатъчно дълъг, та можеше свободно да се разхожда из килията, но мисълта, че му бяха отнели последния остатък на свободата и го бяха оковали като някакъв звяр, съвсем съкруши неговия дух и го направи още по-отчаян, отколкото беше по-рано.

Тресеше го и това увеличаваше мъките и страданията на нещастника.

Всяка вечер го тресеше. Треската го мъчеше цяла нощ и едва на разсъмване го оставяше за малко. Болките и безсънието съвсем го изтощиха.

Драйфус беше помолил управителя да му изпрати лекар, но човеколюбивото началство на френската република не удовлетвори молбата на затворника. Черният майор му каза, че правителството няма излишни пари, за да плаща на лекари за болни шпиони и че треската и без лекар щяла да мине.

Нещастникът се мъчеше без да има надежда, че състоянието му ще се подобри. Драйфус лежеше на леглото и пъшкаше. При всяко движение синджирите издаваха ужасни звуци. Челото му гореше в огън, в главата му сякаш бушуваха адски пламъци. Тялото му се тресеше от силна треска, крайниците му тежаха като олово.

Най-ужасното бяха страшните видения, които го довършваха. Нещастникът се бореше в треската си със страшни и отвратителни изроди. Струваше му се, че някаква огромна змия се увива около врата му. Отвратителната глава се доближаваше до него. Горещ дъх достигаше до лицето му.

Главата на тази змия приличаше на лицемерния му приятел Естерхази. Драйфус силно удряше с ръце това видение. Изтощително се бореше с него. В един момент сграби отровното му тяло с ръка и се опита да го удуши, но изведнъж изродът се изпари и изчезна.

Болният се събуди, плувнал в пот, а сърцето му силно туптеше. Драйфус вдигна глава и се ослуша:

— Това сън ли бе?

Долу под пода на неговата килия се чуваха глухи удари.

Затворникът бавно стана. Отиде към мястото, откъдето идваха ударите. Капитанът клекна на пода и сложи ухо на влажните изгнили дъски.

Не беше сън. Все по-ясни ставаха ударите, те бяха от човешка ръка.

Косите на бедния капитан настръхнаха. Той се разтрепери. Като се посъвзе и събра сили, реши да открие какви са тайнствените звуци. Клекна и потропа четири пъти по пода. В отговор изтрополиха четири удара.

— Долу трябва да живее някакво човешко същество — каза си Драйфус, — то чува, мисли и отговаря. Навярно е някой нещастник, който е принуден да живее в още по-дълбоко подземие от месец.

Тази мисъл разтърси душата на бедния капитан.

— Чуй, Боже, молитвите и сълзите му и изпрати другар, с когото да сподели самотата си и така по-лесно да прекара часовете на нещастието си.