Виктор Фалк - Капитан Драйфус

— Трябва — извика отчаяно нещастното момиче. — Емил, ти трябва да живееш, аз ще принеса тази жертва като последно доказателство за горещата любов, която ще свърши само с моята смърт!

После тя взе кръста от пода, притисна го до гърдите си и каза:

— Заклевам се, граф Естерхази, че ще стана ваша съпруга щом пожелаете.

Черният майор се поклони, улови ръката на Павловна и я целуна горещо.

Ръката й бе студена като на мъртвец.

— Дайте ми, моля, сега записката на барон фон Пикардин — каза момичето студено.

— Ето я — отвърна Естерхази. — Господин барон, уверете се сам, че е ваш подписът.

— Тъмнее ми пред очите — каза бедният мъж. — Не мога да различа буквите, но вярвам, че е същата записка, която ви дадох.

Павловна взе записката от ръката му и се запъти към огнището. Хартията хлътна в огъня и той лакомо я погълна.

— Господин барон фон Пикардин, сега вие сте свободен — каза тихо младата княгиня, — само Бог има право на живота ви.

Казвайки тези думи, очите й се напълниха със сълзи.

— Какво стори, Павловна, Павловна — извика баронът отчаян. — Ти избави моя живот, но унищожи щастието и живота на две души!

Благородното момиче наведе тъжно глава и се замисли. Изглежда, че нещастната трябваше да събере нови сили, за да изпълни решението си.

Павловна извади полека златния пръстен, който носеше на лявата си ръка. Протегна ръката си и го пусна на пода. После се обърна към Естерхази и каза:

— Вярвам, господине, че сте доволен сега.

— Всичко ще пожертвам за вас — заяви черният майор с престорена тържественост, — само да ви направя щастлива и да забравите тази минута.

Естерхази й подаде ръка, но тя се отдръпна с презрение от графа.

— Оставете ме — извика тя упорито, — искам поне тази вечер да принадлежа на себе си.

Княгинята се упъти към вратата, но се спря на прага и бе обърна към Пикардин.

— Емил, Емил — каза тя отчаяно и сви съкрушено ръце, — спомни си думите, които ти сам ми писа: „Тези, които са разделени тук на земята, горе, на небето ще се съединят!“ Сбогом, мой любими, сбогом завинаги!

Емил фон Пикардин се залюля и се срина в безсъзнание.

Черният майор изгледа злобно жертвата си.

— Победих те — измърмориха зложелателните му устни. — Ти лежиш сега в праха, лежиш безсилен в краката ми.

После отиде до писалището, позвъни и каза на влезлия слуга:

— Занесете господин барона на леглото, стана му лошо, но скоро ще дойде на себе си, не е опасно!

Старият Жан се завтече към господаря си уплашен, а Естерхази с подла усмивка напусна дома на барон Пикардин, комуто беше отнел щастието.

Павловна тичаше като луда из тъмните улици. Едва ли някой може да опише душевното състояние на това нещастно момиче, което преди няколко минути се продаде на един отвратителен, безчестен човек, за да спаси любимия си. Бедната не можеше да събере мислите си. Само едно си повтаряше безспирно — че никога вече няма да бъде щастлива и че е погребала всичките си мечти и блянове.

Павловна тичаше бързо към двореца на баща си на улица „Св. Оноре“.

Изведнъж тя спря. Беше стигнала до голямо здание, вратите на което бяха отворени. Широки стълби водеха към главния вход, над който стърчеше кръстът на спасителя. Ухаеше на тамян и мирта.

Набожни и кротки хора се качваха по стълбите, влизаха и излизаха от зданието. По щастливите им лица се виждаше, че са намерили онова, което са желали — поука, утеха и душевно спокойствие.

Павловна се намираше пред храм.

Това бе православна църква, към която принадлежеше и княгинята.

В църквата се служеше вечерня.

— Ако се помоля, Бог ще изпрати своя мир в моето разбито сърце — каза си тя, влезе в храма божи и коленичи близо до главния олтар, на каменните стълби. Бедната наведе смирено глава и започна да се моли горещо.

Момичето се молеше на небесния цар да й даде сила и воля да понесе нещастието си, тя се молеше и за щастието на любимия си. Това благородно дете се молеше на бога да изличи името на Емил от сърцето й, той да я забрави и да бъде щастлив с някоя друга.

Мъката надви, тя закри лицето си с ръце и заплака.

Изведнъж чу зад себе си ехото на хълцането си. Павловна се обърна. Бледа красива жена бе коленичила зад нея. Беше на около четиридесет години, лицето й беше още хубаво, само около устата й се забелязваха печални бръчки.

Тя бе облечена в елегантни черни дрехи — изглежда беше богата жена. И тя плачеше зад дантелената си кърпичка, плачеше сърцераздирателно.