Виктор Фалк - Капитан Драйфус

— Да, но трябва да чакаме — отвърна свещеникът, — ще можем да си свършим работата едва когато наближи гарата „Св. Дени“. Оттук не можеш да се върнеш в Париж, тъй като бързият влак не спира на малки гари.

— Реши ли вече — ще я убиеш ли, или само ще я зашеметиш?

— Мъртвите са неми, затова ще я удуша. Взе ли ножа със себе си?

— В чантата ми е. Но не искам аз да проливам кръв.

— Само ако е необходимо. Сега слушай! Третата гара е „Св. Дени“. Трябва да свършим работата си, щом влакът свирне и се приближи към града. Тогава ще имаме още пет минути. Ти ще се наведеш — все едно да вдигнеш нещо и ще я хванеш за краката, а аз ще се хвърля върху нея и ще я удуша. Ще вземем само кожената чанта, понеже в нея се намира чекът, после ще скочим от влака и ще се върнем до най-близката гара пеша, ще вземем един файтон, който за три часа ще ни закара в Париж.

— Кога ще отидем в Лондон, за да изтеглим парите?

— Вдругиден, ще минем през Холандия, а не през Хавър.

Със знаци те скроиха страшния план, след това набожният свещеник забоде поглед в псалтира; на лицето му се четеше достолепно спокойствие.

Влакът летеше бързо по равнините, из които пълзяха сиво-черни сутрешни мъгли. Той вече бе отминал двете гари, наближаваше „Св. Дени“, където трябваше да спре.

Клаудина беше положила глава на облегалката, очите й бяха затворени. Тихо стенеше насън, което показваше, че кошмари измъчват душата на нещастницата.

Локомотивът изсвири.

— Сега!

Тази дума излезе като дъх от устата на свещеника.

Спътницата му изпусна кърпата си и се наведе да я вземе. Тя се приготви да сграбчи краката на жертвата си.

Но изведнъж влакът спря.

Свещеникът вдигна бързо поглед към сестра си; тя се сепна и изгледа брат си.

— Трябва да се е случило нещо — пошепна той, — влакът спря.

В същата минута се чу шумът на втори локомотив. Той спря на отсрещния коловоз. Свещеникът отвори прозореца и се наведе навън. Вторият локомотив караше само един вагон. Вратата се отвори и един господин, облечен в елегантна дълга мантия, слезе от него.

— Кондукторе — каза той, — дойдох със специален влак от Париж и искам да продължа за Лондон през Хавър.

— Заповядайте, влезте в този вагон! Кондукторът отвори бързо купето, в което бяха Клаудина, лъжливият свещеник и красивата му сестра. Пътникът влезе, поздрави двете дами и свещеника, постави чантата си в мрежата за багаж, седна до Клаудина и зави краката си с една наметка.

Непознатият беше едър, снажен мъж. Скръб и умора личаха по красивото му лице.

Клаудина се бе разбудила напълно. Тя погледна пътника отначало равнодушно, после по-внимателно и бързо стисна очи, за да прикрие смущението и страха, които се загнездиха в тях. Жената с черната коса не бе виждала до този момент новодошлия, обаче все пак го познаваше. Често през времето на щастливата и незабравима любов капитан Драйфус й беше показвал портрета на този мъж и всеки път й казваше:

— Гледай, Клаудина, това е брат ми Матийо, един благороден човек…

Клаудина се уплаши при мисълта, че сега този човек стоеше близо до нея. Навярно е разбрал, че тя е главната виновница за нещастието на брат му. Бедната се сви плахо в ъгъла и не смееше да отвори очи.

Свещеникът се нервираше от това, че непознатият му беше попречил. Кипеше от яд. Размени следните знаци с глухонямата:

— Нашият план е осуетен. Той ще пътува с нас до Хавър.

— Нищо — отвърна Помпадура, защото свещеникът и сестра му бяха познатата двойка от улица „Мадон“, ще свършим работата на парахода.

Мъртвешката глава натисна очилата си, за да не се размърда изкуственият нос.

Матийо Драйфус, непознатият пътник, прекара нощта при нещастната си и неутешима снаха. Сутринта реши да замине за Лондон с цел да спаси невинния капитан. Там живееше едно лице, от което Матийо очакваше помощ. Искаше да го спечели и да го заведе в Париж. Той не познаваше Клаудина. Алфред не бе му разказвал за любовта си с красивата артистка.

В два часа бързият влак пристигна в Хавър. В четири часа параходът „Принц Уелски“ отплава за Лондон.

Морето бе тихо. Параходът разпенваше кротките вълни и бързаше към скалистия английски бряг. Слънцето бе залязло зад хоризонта, небето беше обагрено в кървавочервен цвят. Сенките се отразяваха във водите на канала. Пътниците се бяха прибрали в каютите си. Само Клаудина Лорет беше останала на палубата. Нещастницата се бе облегнала на леера и се любуваше на морето. Горещото й чело се разхлаждаше от океанския въздух, който гонеше ужасните сенки наслоени в душата й. След като извърши подлото предателство на бившия си любовник, както го продаде както Юда Искариотски продаде Исус Христос, червеят на разкаянието започна да гризе съвестта й. Тя отново преживяваше кошмара на изминалата нощ.