Азаря Фархи: В кратера на вулкана

Рано сутринта тайфунът започна.

По небето извиха тъмни облаци. Изведнъж се смрачи. Слънцето угасна, обгърнато в червени мъгли. Вятърът засвири и подгони вълните, откъсвайки от върховете им големи маси вода. Водните маси с грохот пропадаха в зиналите бездни. Океанът заклокочи, почернял, развилнял и страшен… Небето и водата около парахода се сляха. Неговият бял корпус ту се издигаше над гребените, ту изведнъж пропадаше, люлееше се и упорито отстояваше пристъпите на бурята, загубен в хаоса от вода и мрак.

В 8.17 помощник-капитана докладва:

— Другарю капитан, съобщиха, че центърът на тайфуна се движи срещу нас.

Капитанът стоеше на командната кула, впил поглед напред. Този здрав мъж с обгоряло лице, обвеяно от вятъра на морските бури, стоеше на своя пост. Той водеше кораба право срещу вълните. Стоманеният нос се врязваше в движещите се водни грамади, които заливаха палубата и яростно бучаха.

— Отклоняваме се от курса. Минаваме вляво… Пълен напред!…

Трябваше да бързат. Да бързат, докато бурята не ги изпревареше и налетеше върху тях с цялата си сила. На борда имаше туристи, които идваха от Индия, и капитанът не искаше неговите пътници да преживеят ужаса на океанската буря.

… Два дни вилня стихията. Параходът „Петър Велики“ успя навреме да се отклони и да не попадне в опасната зона.

Пътниците бяха изморени. Вълнението ги беше разстроило. Морската болест обхвана повечето от тях. По обед в луксозния ресторант се чуваха отегчени разговори.

— Дано по-скоро стигнем Владивосток…

— Ето ти тебе пътуване по море.

Двама възрастни пътника и едно момиче стояха около една маса в ъгъла до кръглите прозорчета.

— Махнете всичко това — каза по-възрастният, като посочи на келнера непобутнатите блюда. Побледнял, небръснат от два дни, той с отвращение гледаше на десерта. — Не ни мъчете повече. Моят стомах не може нищо да приеме.

— Защо, татко, аз ще ям… — намеси се момичето.

— Щом можеш…

Двамата възрастни пътници бяха професори. Единият бе българин, а другият — украинец. Запознаха се в парахода. Този луксозен презокеански параход беше собственост на „Интурист“. Направен бе специално за големи екскурзии по море. Имаше кино, плувен басейн, малка градина. Каютите бяха обзаведени, комфортно. Издаваше се и седмичен печатан вестник. Предвидено беше всичко, което можеше да направи екскурзиите приятни.

На кораба хората бързо се сприятеляваха. Не бяха минали и десет дена, а ето украинецът, професор Соловьов, и българинът, професор Иванов, се чувствуваха като стари приятели. Дъщерята на професор Иванов, току-що завършила Геологическия институт, придружаваше баща си в това интересно пътуване.

Към тяхната маса приближи капитанът. Той минаваше през салона, като поздравяваше своите пътници и искрено се ядосваше, като виждаше колко много пътниците са измъчени от болестта и са пребледнели като смъртници. Но какво можеше да направи, освен да им предложи по чаша портокалов сок. Те вече не посещаваха забавите, не се хранеха, отрано се затваряха в кабините.

— Добър ден, как е самочувствието, другари? Желаете ли нещо?

— Час по-скоро да стъпим на суша — отговори професор Иванов.

Капитанът се усмихна.

— За съжаление, другарю професор, тук не мога да помогна. На най-близкото пристанище ще пристигнем едва утре привечер.

— Тогава съжалявам.

— Не се сърдете, другарю капитан — каза весело момичето. — Татко не е пътувал отдавна на параход и бурята съвсем му развали самочувствието. Като спрем някъде, всичко ще премине.

— Стигнем ли до пристанището, вече няма да ме видите на парахода.

— И мене също! — присъедини се към своя колега професор Соловьов.

Капитанът смутено сви рамене:

— Ако обичате да излезем на палубата. Вятърът ще ви освежи.

След малко четиримата стояха на палубата и вдишваха свежия въздух. Океанът беше неузнаваем. Високо се издигаше ефирното светлосинкаво небе. Полъхваше лек ветрец. Водата едва се вълнуваше.

— Искрено съжалявам, че се случи така, другари. — Капитанът се чувствуваше доста неловко пред двамата именити професори. — Както виждате, бурята вече отмина. Скоро ще се почувствувате по-добре.

— Струва ми се, че една, дори няколкочасова разходка по суша би ободрила всички — каза момичето. — Това отсреща не е ли остров, другарю капитан?

— Кое?

Капитанът вдигна бинокъла и го насочи натам, накъдето девойката сочеше с ръка. Над водата далеч на хоризонта се очертаваха няколко назъбени скали.