Азаря Фархи - В кратера на вулкана

Тази нощ Лена не можа да заспи. Тя остана дълго в леглото си с отворени очи и книга в ръце, без да може да чете, нито пък да заспи. Мислите й сякаш гонеха вятъра и отиваха далеч, далеч… Дали над София сега също имаше буря или градът се събуждаше в спокойно лятно утро? По улиците вече бързаха леки коли, а горе в небето блестяха телата на хеликоптерите. Витоша издига снага, огряна в слънце — по-красива от новите постройки на почивните домове…

Градът започваше своя трудов живот… А ето те, малка групичка от милионния град, бяха тук, на хиляди километра, върху малкото островче, загубено всред разярения океан, бяха дошли да търсят богатства, да търсят диаманти. Около тях гневно бушуваха вълните, а те стояха и чакаха деня, за да продължат своята работа. Нищо не ги плашеше. Нищо не можеше да ги отклони. Тя стана, наметна палтото си и отвори вратата. Вятърът изведнъж нахлу в стаята и пръсна листите от масата и Лена бързо я затвори. Въздушната струя я блъсна в лицето. Тя инстинктивно затвори очи. Как страшно виеше вятърът. Сякаш крясъците на някой луд отчаяно се промъкваха в неговия свисък. Чуваха се неочаквано ясно и после изведнъж заглъхваха, удавени в общото бучене.

Наоколо не се виждаше нищо — дори на няколко крачки. Мрак и хаос бяха погълнали всичко. Лена за миг си представи океана, неговите раздвижени водни грамади, кипящата му повърхност, побеляла от пяна, и спокойните дълбочини, където сега неподвижно лежеше тяхната подводница. Жълтата светлина, която излизаше от нейните малки прозорчета, сигурно любопитно привличаше обитатели на морските дълбочини. А вътре, в стоманеното чудовище, което те виждаха може би за първи път, бдяха хора.

Лена чувствуваше как я изпълва гордост. Искаше й се да извика с цяло гърло.

— Бушувай, стихия! Гневи се, ветре. Блъскай вълните си, океан. Ние дойдохме — ние ще разкрием вашите тайни. Ние ще вземем това, което търсим!

Диаманти!

Преди колко милиони години се бяха образували тези необикновени кристали, които винаги са учудвали хората със своята твърдост, със способността си да отразяват светлината и блестят като малки слънца. Колко щастие и колко нещастия са носели те на хората. В древността на тях са гледали като на нещо свърхестествено. Невежеството карало да ги мислят проявление на духа, да им преписват злокобна сила, да вярват, че са нещо свръхестествено. Около тях са се разигравали драми.

За диаманта „Регент“ са се водили цели войни. Неговият блясък е окъпан с кръвта на хиляди хора. Той минава от ръка на ръка, за да стигне до император Наполеон и украси дръжката на неговата сабя.

„Колко нищожни са били хората — мислеше Лена, — щом за студения блясък на един кристал бяха готови да хвърлят своя живот.“ — И се чувствуваше още по-горда.

Не затова бяха дошли те. Не за блясъка на скъпоценните кристали тръгна експедицията.

Диамантите бяха нужни за направата на прецизни уреди в техниката. На тях се градеше цяла индустрия. Само с диамантни резци може да се обработват свръхздравите сплави. Диамантните резци снемаха най-фини стружки, дебели само няколко хиляди от милиметъра, нещо непостижимо с други материали.

Диамантните кристали оставаха незаменими за короните на сондите. Пред тях отстъпваха и най-твърдите скали. С тях бяха въоръжени новооткритите подземни торпеда, които слизаха да търсят рудни богатства в недрата на земята.

„Те са нужни, особено нужни за нас, геолозите — мислеше Лена. — И ние ще ги намерим.“

Някой блъсна вратата зад нея. Тя позна баща си, загърнат в сивия шлифер.

— Ех, че буря! Не се вижда дори на няколко крачки! — извика той и гласът му се загуби във вятъра. — Какво, любуваш ли се? Влизай, че ще настинеш.

— Нищо ми няма.

— Влизай, де! Не виждаш ли, че вятърът може и да те отнесе.

Влязоха вътре. Вятърът изведнъж нахлу в стаята и баща й с мъка затвори вратата.

— Здравата духа. Ако продължава, утре изглежда ще почиваме. Мислех утре да започнем разкопките. Геоложката карта на острова е ясна. Вчера предадох в академията резултатите от първите проучвания. Тази вечер щяхме да работим със Соловьов. Жалко, че остана в подводницата.

— Как? Нали следобед беше тука.

— Отиде да вземе данните от проучването на релефа на дъното около острова и се забави, а след това започна бурята. Ти искаш ли да ми помогнеш?

— Разбира се, татко.

Лена прие поканата с радост, макар че през целия ден бе работила с една от групите. Искаше й се да има поглед върху цялото изследване и това желание прогони умората. Двамата се надвесиха над картата и започнаха да нанасят данните, получени от различните групи.