Джон Чийвър - Крадецът от Шейди Хил

Излязох рано от службата и преди да взема влака, изпих две питиета. Кристина ме посрещна на гарата с вид на човек, доволен от всичко, и аз успях да прикрия тревогата си. Децата бяха облекли чисти дрехи и така възторжено ми пожелаха честит рожден ден, че се почувствах ужасно. На масата имаше куп дребни подаръци, направени от самите деца — копчета за ръкавели, бележник и т.н. При дадените обстоятелства аз мислех, че се държа много духовито: сложих на главата си малка клоунска шапчица, духнах свещите на тортата, благодарих им, но тогава стана ясно, че има още един подарък, големия подарък. След вечеря ме помолиха да остана в стаята, а Кристина и децата излязоха вън. После дойде Джуни и ме заведе зад къщата, където се бяха струпали всички. На стената бе облегната сгъваема алуминиева стълба с картичка, превързана с панделка, и аз извиках, сякаш някой ме бе ударил по главата:

— По дяволите, какво значи това?

— Мислехме, че ще ти трябва, татко — каза Джуни.

— За какво ми е притрябвала стълба? Да не съм… да не съм крадец?

— Ами прозорците против буря? Мрежите…

Обърнах се към Кристина.

— Да не съм бълнувал в съня си?

— Не — отвърна Кристина. — Не си бълнувал в съня си.

Джуни се разплака.

— Можеш да изчистиш листата от улуците — каза Рони. Двете момчета ме гледаха навъсени.

— Все пак трябва да признаеш, че подаръкът е твърде необикновен — казах на жена си.

— Господи! — възкликна Кристина. — Хайде, деца. Да си вървим. — Тя ги поведе към вратата на терасата.

Мотах се из градината до тъмно. На втория етаж запалиха лампите. Джуни все още плачеше, а Кристина й пееше. После стана тихо. Почаках да светне в нашата спалня и малко след това се качих горе. Кристина седеше по нощница пред тоалетката. Очите й бяха подути от сълзи.

— Опитай се да разбереш — започнах аз.

— Няма какво да разбирам. Децата месеци наред пестиха, за да ти купят тази проклета стълба.

— Не знаеш през какви неприятности съм минал напоследък — оправдавах се аз.

— И през ада да си минал, пак няма да ти простя — каза тя. — Не си минал през нищо такова, което да оправдае поведението ти. Цяла седмица я криха в гаража. Чудесни са.

— Тия дни не бях на себе си.

— Аз ли не знам, че не си бил на себе си! — извика тя. — Как чаках да излезеш сутрин и се боях, когато наближеше да си дойдеш вечер.

— Не съм бил чак толкова лош — казах аз.

— Беше същински ад — каза тя. — Ти беше рязък с децата, отвратителен с мен, груб с приятелите си и злобен зад гърба им. Просто ужас!

— Искаш да си отида?

— О, господи, и още как. Тогава ще си отдъхна.

— А децата?

— Питай адвоката ми.

— Добре, ще се махна.

През хола отидох в килера, където държахме куфарите. Измъкнах моя куфар и открих, че кучето на децата е изгризало от едната страна целия кожен кант по края. Помъчих се да намеря друг и куп куфари се стовариха върху главата ми и ожулиха ушите ми. Помъкнах куфара, зад който се повлече отпраният му кант, и влязох в спалнята.

— Гледай! — казах гневно аз. — Кучето е изгризало кожения ръб на куфара. — Жена ми дори не обърна глава. — Цели десет години съм влагал по двайсет хиляди долара годишно в този дом — извиках аз — и когато дойде време да си вървя, нямам и един сносен куфар! Всеки си има куфар. Дори и котката има хубава чанта за пътуване.

Отворих шкафа с ризите. Там имаше само четири чисти ризи.

— Нямам чисти ризи дори за седмица! — отново изкрещях аз.

Набутах в куфара едно-друго, нахлупих шапката и с почти маршова стъпка се отправих навън. Поколебах се за миг дали да взема колата, дори влязох в гаража да я огледам. После видях обявлението „Продава се“, което висеше на къщата, откакто отдавна, много отдавна я купихме. Избърсах праха от тенекията, взех пирон и камък, отидох пред къщата и заковах обявлението на един клен. Запътих се към гарата. Разстоянието е около миля. Дългото парче кожа се влачеше след мен. Спрях и опитах да го откъсна, но не успях. На гарата узнах, че следващият влак заминава в четири часа сутринта. Реших да чакам. Седнах на куфара и като минаха пет минути, поех обратно за вкъщи. На половината път видях Кристина да бърза по улицата, някак твърде лятно облечена: с пуловер, пола и гуменки — първите неща, които е имала подръка. Върнахме се заедно и си легнахме.

В неделя играх голф. Играта свърши късно, но аз исках да поплувам в клубния басейн, преди да се прибера вкъщи. При басейна нямаше никой освен Том Мейтланд. Той е мургав, приятен мъж, много богат и мълчалив. Изглежда затворен. Съпругата му е най-дебелата жена в Шейди Хил и никой не обича твърде децата им. Мисля, че е от оня тип хора, чиито приеми, приятелства, любовни приключения и бизнес почиват като някаква сложна надстройка — кула от кибритени клечки — върху меланхолията, останала от ранната младост. Едно духване, и ще се сгромоляса. Спрях да плувам почти по тъмно. Клубът бе осветен и от верандата долиташе шумът на вечерящите. Мейтланд седеше на ръба на басейна, потопил крака в светлосинята вода, с дъх на хлор като Мъртвото море. Подсушавах се, когато минах край него, и го попитах дали няма да се окъпе.