— Къде да вървим?
— При нея, при четвъртата… Трябва да побързаме, иначе… иначе ще изгоря от нетърпение! Знаете ли коя е тя? Няма да се сетите! Младата женичка на нашия пристав, стареца Евграф Кузмич, Олга Петровна — ето коя! Тя е купила онази кутия кибрит!
— Вие… ти… вие… да не си полудял?
— Много ясно! Първо, тя пуши. Второ, беше влюбена до уши в Кляузов. Той отхвърли любовта й заради някаква си Акулка. Мъст. Сега си спомням, че ги заварих веднъж зад паравана в кухнята. Тя му се кълнеше, а той пушеше нейната цигара и духаше дим в лицето й. Но впрочем да тръгваме… По-скоро, че вече мръква… Да тръгваме!
— Аз още не съм изумял дотолкова, че заради някакъв хлапак да безпокоя нощем една благородна, почтена жена!
— Благородна, почтена… Мухльо сте вие след това, а не следовател! Никога не съм дръзвал да ви хокам, но сега ме принуждавате! Мухльо! Шушумига! Хайде, мили Николай Ермолаич! Моля ви!
Следователят махна с ръка и плю.
— Моля ви! Моля не заради себе си, а в интереса на правосъдието! Моля ви коленопреклонно най-сетне! Услужете ми поне веднъж в живота!
Дюковски коленичи.
— Николай Ермолаич! Хайде, бъдете така добър! Наречете ме подлец, негодник, ако се заблуждавам по отношение на тази жена! Ама какво дело е това! Дело един път! Роман, а не дело! Из цяла Русия ще се разчуе! Ще ви направят следовател по особено важните дела! Разберете, неразумни старче!
Следователят сви вежди и колебливо протегна ръка към шапката си.
— Добре, от мене да мине! — каза той. — Да тръгваме.
Бе вече тъмно, когато кабриолетът на следователя спря пред външната стълба на пристава.
— Какви сме свини! — каза Чубиков, като улови звънеца — Безпокоим хората.
— Нищо, нищо… не се стеснявайте… Ще кажем, че ни се е счупил ресорът.
Посрещна ги на прага висока, пълна жена на около двадесет и три години с черни като катран вежди и сочни червени устни. Това бе самата Олга Петровна.
— Ах… много ми е приятно! — каза тя и се усмихна широко. — Пристигате тъкмо за вечеря. Моя Евграф Кузмич го няма… Заседял се е у попа… Но и без него ще минем… Сядайте! От следствие ли идвате?…
— Да, госпожо… Знаете ли, ресорът ни се счупи — започна Чубиков, като влезе в гостната и седна в едно кресло.
— Веднага я… слисайте! — пошушна му Дюковски. — Слисайте я!
— Ресорът… Мм… да… Та се отбихме.
— Слисайте я, казвам ви! Ще се усети, ако протакате!
— Е, тогава прави, каквото знаеш, а мене ме остави на мира! — измърмори Чубиков, стана и тръгна към прозореца. — Не мога! Ти дроби попарата, ти си я сърбай сега!
— Да, ресорът… — започна Дюковски, като се приближи до Олга Петровна и сбърчи дългия си нос. — Отбихме се не за да… м-м-м… да вечеряме и не при Евграф Кузмич. Дойдохме да ви запитаме, уважаема госпожо, къде се намира Марк Иванович, когото вие сте убили?
— Какво? Какъв Марк Иванич? — забъбли жената и едрото й лице изведнъж, в миг пламна. — Аз… не разбирам.
— Питам ви в името на закона! Къде е Кляузов? Ние всичко знаем!
— От кого? — попита тихо Олга Петровна, като не можеше да издържи погледа на Дюковски.
— Моля да ни посочите къде е той!
— Но откъде се научихте? Кой ви каза?
Ние всичко знаем! Настоявам в името на закона!
Окуражен от смущението на жената, следователят пристъпи до нея и каза:
— Посочете ни и ние ще си отидем. А инак…
— За какво ви е той?
— Защо са тези въпроси, госпожо? Ние ви молим да посочите! Вие треперите, смутена сте… Да, той е убит и ако щете, убит е от вас! Вашите съучастници ви издадоха!!
Олга Петровна пребледня.
— Елате — каза тя тихо, като кършеше ръце. — Скрила съм го в банята. Само, за бога, не казвайте на мъжа ми! Много ви моля! Той няма да го понесе.
Тя откачи от стената голям ключ и поведе гостите си през кухнята и антрето на двора. Вън бе тъмно. Ръмеше ситен дъжд. Жената тръгна напред. Чубиков и Дюковски закрачиха след нея през високата трева, като вдишваха миризмата на дивия коноп и помията, която хлипаше под краката им. Дворът беше голям. Скоро помията свърши и нозете усетиха разорана земя. В мрака се откроиха силуети на дървета, а между дърветата — малка къщичка с изкривен комин.
— Това е банята — каза Олга Петровна. — Но много ви моля, не казвайте на никого!
Когато стигнаха до банята, Чубиков и Дюковски видяха на вратата огромен катинар.
— Пригответе свещ и кибрит! — пошепна следователят на своя помощник.
Олга Петровна отключи катинара и пусна гостите в банята. Дюковски драсна клечка кибрит и освети съблекалнята. По средата имаше маса. На масата до малък, тумбест самовар бяха сложени супник с изстинала зелева чорба и дълбока чиния с остатъци от някакъв сос.
Читать дальше