Антон Чехов - Налим

Лятна утрин. Вредом тишина; само щурче свири край брега и някъде плахо гука гугутка. По небето стоят неподвижно перести облаци, които приличат на разпилян сняг... До строящата се къпалня, под зелените клонки на върбалака се гмурка във водата дърводелецът Герасим, висок, слаб селяк, с червеникава къдрокоса глава и с лице, обрасло с косми. Той пухти, пъшка и мигайки често с очи, се мъчи да достигне нещо под корените на върбалака. Лицето му е обляно в пот. На няколко метра от Герасим, до шия във вода, стои дърводелецът Любим, млад, гърбав селяк с триъгълно лице и с тесни китайски очички. Както Герасим, така и Любим са само по ризи и долни гащи. И двамата са посинели от студ, защото стоят повече от час във водата...

— Бе ти какво току мушиш там с ръка? — вика гърбавият Любим, треперейки като от треска. — Тиква такава! Ти го дръж, дръж го проклетника, че ще избяга! Дръж, ти казвам!

— Няма да избяга... Къде ще иде? Заврял се е под дънера... — казва Герасим с пресипнал, глух бас, който излиза не от гърлото, а от дълбочината на корема. — Плъзгав е, дяволът, няма за какво да го хванеш.

— За хрилете дръж, за хрилете!

— А че не мога да напипам хрилете... Чакай, хванах го за нещо... За устната го хванах... Хапе, проклетникът!

— Не тегли за устната, не тегли — ще го изпуснеш! За хрилете го дръж, за хрилете! Пак почна да мушиш с ръката! Ама че тъп селяк, прости, царице небесна! Дръж!

— „Дръж“ ... — повтаря Герасим. — Какъв заповедник се извъди... Ела ти го хвани, гърбав дяволе. Какво стоиш?

— Щях да го хвана, ако можеше... Ама къде мога с моята ниска фигура да стоя под брега? Там е дълбоко!

— Нищо, че е дълбоко... Плувешката... Гърбавият размахва ръце, доплува до Герасим и се хваща за клонките. Но още при първия опит да стъпи на краката си, цял потъва и започва да пуска мехури.

— Казах ти, че е дълбоко! — говори той, като върти сърдито очи. — На шията ти ли искаш да седна, а?

— Стъпи на някой чеп... Чепове има много... като стълба...

Гърбавият напипва с крак един чеп и като се хваща здраво изведнъж за няколко клонки, застава на него! Щом запазва равновесие и се укрепва на новата позиция, той се навежда и като се старае да не глътне вода, започва да шари с дясната си ръка между корените. Ръката му се заплита във водораслите, плъзга се по мъха на корените и се натъква на острите щипци на рак...

— Само ти липсваше тук, дяволе! — казва Любим и със злоба изхвърля рака на брега.

Най-после ръката му напипва ръката на Герасим, спуска се по нея и достига до нещо плъзгаво, студено.

— Ето го-о!... — усмихва се Любим. — Бива си го, проклетника... Я си разтвори пръстите, ей сегинка ще го... за хрилете... Чакай, не бутай с лакът... Ей сегинка ще го... сегинка... дай само да се хвана... Заврял се е дълбоко под корена, проклетникът, и няма за какво да го хванеш... Не мога да напипам главата му... Само един корем сякаш... Убий един комар на шията ми — жили ме. Ей сегинка... под хрилете му... Мини отстрани, бутай го, бутай! Мушни го с пръст!

Гърбавият, издул бузи, притаил дъх, опулва очи и както изглежда, вече пъха пръсти „под хрилете“, но тук клонките, за които се държи с лявата си ръка, се отчупват, той изгубва равновесие — и цамбурва във водата! Като подплашени бягат от брега вълнисти кръгове, а на мястото на падането изскачат мехури. Гърбавият изплува, пръхти и се хваща за клонките.

— Ще вземеш да се удавиш, дяволе, че и за теб да отговарям!... — хрипти Герасим. — Излизай, махай се! Сам ще го измъкна!

Започва караница... А слънцето все пече и пече. Сенките стават по-къси и се скриват в самите себе си, като рога на охлюв... Високата трева, нагрята от слънцето, започва да изпуска силен, блудкаво меден мирис. Наближава пладне, а Герасим и Любим все още цапуркат под върбалака. Хрипливият бас и измръзналият писклив тенор непрестанно нарушават тишината на летния ден.

— Дърпай го за хрилете, дърпай! Чакай, аз ще го избутам! Бе къде ръгаш с юмрук? С пръст, а не с юмрук — мутра такава! Мини отстрани! Отляво мини, отляво, че вдясно има яма! Ще отидеш по дяволите! Тегли за устната!

Чува се плющене на камшик... По полегатия бряг лениво се влачи на водопой стадо, карано от говедаря Ефим. Говедарят, мършав едноок старец с изкривена уста, върви, навел глава, и гледа в краката си. Първи се приближават към водата овцете, след тях конете, а след конете кравите.

— Побутни го отдолу! — чува той гласа на Любим. — Пъхни си пръста! Глух ли си, дяволе? Тфу!

— Какво ловите, братлета? — вика Ефим.