Антон Чехов - Унтерофицер Пришибеев

— Унтерофицер Пришибеев! Обвинявате се в това, че на трети септември сте оскърбили думи и с действие урядника Жигин, волостния 1 1 Волостен (ист.) — от волост (адм.-териториална единица в Русия — днес район) старшина Аляпов, стотника 2 2 Стотник (дорев.) — селянин, избран на общо събрание за полицейски надзирател на сто къщи Ефимов, свидетелите Иванов Гаврилов и още шестима селяни, при което на първите трима е било нанесено оскърбление при изпълнение на техните служебни обязаности. Признавате ли се за виновен?

Пришибеев, намръщен унтерофицер със зло лице, застава по войнишки и отговаря с прегракнал, задавен глас, като отсича всяка дума, сякаш командува:

— Ваше високородие, господин мирови съдия! Ще рече, съгласно всички параграфи на закона се явява причина да се атестира всяко обстоятелство във взаимоотношенията. Виновен съм не аз, а всички други. Цялата тая работа стана заради един мъртъв труп, царство му небесно. Вървя аз на трети того с жена си Анфиса тихо, благородно и гледам — стои на брега тълпа от разен народ човеци. С какво пълно право се е събрал тук народът? — питам. Защо? Мигар в закона е казано народът да ходи на тумби? Викам: разотивай се! Започнах да разпръсквам народа, за да се разотиде по домовете си. Заповядах на стотника да ги разгони…

— Позволете, но вие не сте нито урядник, нито старшина, ваша работа ли е да разгонвате народа?

— Не е негова! Не е негова! — чуват се гласове от разни краища на стаята. — Живот няма от него, вашескородие! Петнадесет години от него теглим! Откакто се е уволнил от служба, иде ни да бягаме от село. Съсипа ни!

— Точно така, вашескородие! — казва свидетелят старшина. — Цяло село се оплакваме. Невъзможно е да се живее с него! Молебен ли, сватба ли или, да речем, друг случай, все крещи, гълчи, все ред въвежда. На децата дърпа ушите, жените следи да не станело нещо, като някой свекър… Ония дни по къщите ходи, заповяда да не пеят песни и да не светят нощем. В закона, дума, не е казано да се пеят песни.

— Почакайте, ще имате време да дадете показания — казва мировият, — а сега нека Пришибеев продължи. Продължавайте, Пришибеев!

— Слушам! — прегракнало отговаря унтерофицерът. — Вие, ваше високородие, благоволихте да кажете, че не е моя работа да разгонвам народа… Добре… Ами ако има безредие? Мигар може да се позволи народът да върши безобразия? Къде е писано в закона на народа да се дава свобода? Аз не мога да позволя. Ако аз не почна да ги разгонвам и гълча, то какво ще стане? Никой не знае истинския ред, в цялото село единствен аз, може да се каже, ваше високородие, зная как да се отнасям с простия народ и, ваше високородие, аз мога всичко да разбирам. Аз не съм прост селяк, а унтерофицер, каптенармус 3 3 в царската армия завеждащ склад, където се Пазят дрехите, продоволствието и пр. в оставка, във Варшава съм служил, в щаба, а след това, ако желаете да знаете, след като се уволних, бях пожарникар, а след това поради слабост от болест напуснах пожарната и две години служих като вратар в мъжката класическа прогимназия… Зная целия ред. А селянинът е прост човек, нищо не разбира и трябва да ме слуша, защото е за негово добро. Да вземем макар и този случай… Разгонвам аз народа, а на брега на пясъка удавен труп на мъртъв човек. На какво такова основание, питам, лежи той тук? Ред ли е това? Какво гледа урядникът? Защо ти, казвам, урядникът, не съобщиш на началството? Може този удавен покойник сам да се е удавил, а може би тук работата мирише на Сибир. Може тук да има углавно смъртоубийство… А урядникът Жигин не обръща никакво внимание, а само си пуши цигарата. „Тоя пък заповедник, казва, какъв е? Отде, казва, се е извъдил? Де да не си знаем, казва, и без него нашето поведение?“ — „Ще рече, казвам, че не знаеш, глупак такъв, щом като стоиш тук и не обръщаш внимание.“ — „Аз, казва, още вчера съобщих на становия пристав.“ — „Защо, казвам, на становия пристав? По кой параграф на закона? Нима в такива случаи, когато има удавени или обесени и прочие тям подобни — нима в такива случаи становият може да направи нещо? Тук, казвам, случаят е углавен, граждански… Тук, казвам, трябва по-скоро да се прати някой да съобщи на господин следователя и на съдиите. И първо на първо, ти си длъжен, казвам, да съставиш акт и да го пратиш на господин мировия съдия.“ А той, урядникът, само слуша и се смее. И селяните също. Всички се смееха, ваше високородие. Под клетва мога да го потвърдя. И тоя се смееше, и ей тоя, и Жигин се смееше. „Какво, казвам, се хилите?“ А урядникът казва точно така: „На мировия съдия, казва, такива дела не са подсъдни.“ От тия думи мене даже в огън ме хвърли.