Лий Чайлд - Място за убиване

Отворих очи и изключих музиката в главата си. От другата страна на решетките стоеше жената в униформа. Връщаше се откъм кафеварката.

— Да ти предложа ли чаша кафе? — запита тя.

— Чудесно — рекох аз. — Черно, без захар и сметана.

Тя остави чашата си на най-близкото бюро и се върна към кафеварката. Наля от каната и се върна. Добре изглеждаше. Около трийсетгодишна, чернокоса, не много висока. Малко над среден ръст. В нея имаше нещо жизнено. При първата ни среща то се бе проявило под формата на грубовато съчувствие. Почти професионална черта. Сега ми се струваше по-естествена. И сигурно беше точно така. Правилата на тлъстия шеф едва ли й разрешаваха да носи кафе на престъпника. Тъкмо затова я харесах.

Тя ми подаде чашата през решетките. Отблизо изглеждаше още по-добре. Приятен аромат. Не си го спомнях от предния път. Тогава ми бе заприличала на сестра в зъболекарски кабинет. Ако всички сестри бяха такива, щях по-често да ходя на зъболекар. Поех чашата. С радост. Бях жаден, а кафето ми е любимото питие. Падне ли ми, заприличвам на алкохолик с шише водка. Отпих малко. Добро кафе. Вдигнах пластмасовата чаша като за тост и рекох:

— Благодаря.

— Моля — отвърна тя и се усмихна. Не само с устните, но и с очите. Аз също се усмихнах. Очите й бяха като дългоочакван слънчев лъч в мрачен ден.

— Значи мислиш, че не съм го направил? — попитах аз.

Тя взе чашата си от бюрото и отвърна:

— Да не смяташ, че нося кафе само на невинните?

— Знам ли, до тях може и да не припарваш.

— Знам, че нямаш вина за нещо сериозно — рече тя.

— Откъде знаеш? Да не е заради сините ми очи?

— Не, глупчо — разсмя се тя. — Защото още нямаме вести от Вашингтон.

Смееше се прекрасно. Искаше ми се да погледна името върху джобчето на ризата й. Не исках обаче да помисли, че я зяпам в гърдите. Помнех как ги опря в ръба на масата, докато ме снимаше. Погледнах. Чудесни гърди. Името беше Роскоу. Тя се озърна през рамо и пристъпи по-близо до решетките. Аз отпих от кафето.

— Пратих по мрежата отпечатъците ти във Вашингтон — обясни тя. — Беше в дванайсет и трийсет и шест. Нали знаеш, ФБР има огромен архив. В компютрите им се пазят милиони отпечатъци. Сравняват с тях всичко, което пристига. Има си определен ред. Първо те сравняват с десетте най-търсени престъпници, после със стотицата, хилядарката и тъй нататък, разбираш ли? Ако беше някъде горе, искам да кажа активен и неразкрит досега, вече щяхме да знаем. Всичко става автоматично. Не искат някой голям престъпник да им се изплъзне между пръстите, затова системата отговаря по най-бързия начин. Твоите данни обаче са там вече близо три часа и още няма вест. Значи не те търсят за нещо сериозно.

Дежурният сержант бе надигнал глава и я гледаше неодобрително. Трябваше да се махне. Допих кафето, протегнах чашата през решетките и рекох:

— Не ме търсят за каквото и да било.

— Да — кимна тя. — Нямаш престъпна жилка.

— Тъй ли?

— Веднага усетих — усмихна се тя. — Имаш нежни очи.

Намигна ми и се отдалечи. Хвърли чашите в кошчето и се върна при компютъра. Седна. Виждах само тила й. Минах в ъгъла и се подпрях на коравите решетки. От шест месеца насам се скитах сам-самичък. И бях научил нещо. Също като героинята в онзи стар филм, скитникът зависи от добрината на непознати хора. Не за нещо особено или материално. За кураж. Погледнах тила на Роскоу й се усмихнах. Харесвах я.

Бейкър бе тръгнал преди около двайсет минути. Където и да живееше Хъбъл, вече трябваше да е стигнал. За двайсет минути сигурно можеше да отидеш дотам и да се върнеш. Дори пеш. Градчето беше малко, нали така? Точица върху картата. Вероятно за двайсет минути човек можеше да го обиколи цялото. Ходейки на ръце. Макар че градският район изглеждаше доста разтеглен. Зависеше дали Хъбъл живее в самото градче или нейде из околностите. Според днешния ми опит излизаше, че и на двайсет километра от града пак се оказваш в него. Ако тия двайсет километра се простираха във всички посоки, значи Маргрейв беше горе-долу колкото Ню Йорк.

Бейкър бе споменал, че Хъбъл е семеен. Банкер, който работи в Атланта. Значи трябваше да живее близо до града. Близо до училището и приятелчетата на децата. Близо до магазините и местния клуб. По областното шосе лесно се стигаше до магистралата. А оттам — право към кантората в големия град. Дори самият адрес звучеше по градски. Бекман Драйв двайсет и пет. Не прекалено близо до главната улица. Навярно почваше от центъра и водеше към покрайнините. Хъбъл беше финансист. Вероятно богат. С голяма бяла къща сред просторен терен. Сенчести дървета. Може би и басейн.