— Живи сме, здрави сме всички, имаме покрив над главите си, какво повече може да пожелае човек? А ти как си?
— Абе аз… с булката се поспречкахме, да ти кажа. — Той носел две черги под мишница. — И си викам: защо ли ще я търпя да ми мърмори, като мога да отида и да си легна под пирона.
— Ами… — рекъл стопанинът и свил рамене.
Тъй съседът преспал под своя пирон. На другия ден се оплакал, че си ожулил лактите и ребрата на пода, та си донесъл дюшека. След още някой ден, хора сме, той донесъл и един стол — да има къде поне дрехите си да остави, като се съблече да си ляга.
Вървяло си тъй времето, голямата и хубава къща живеела своя живот пълноценно. От мазето до тавана било пълно с народ. Но един прекрасен ден стопанинът слязъл при своя съсед под пирона, и въздъхнал:
— Слушай, омръзнаха ми тия стълби до тавана. Краката ме наболяват отдавна и вече не щат много стълби. Пък и такова… с бабата се поспречкахме нещо, нали разбираш. Да взема и аз да сваля един дюшек, та да го сложа тука, под твоя пирон. А?
Съседът се почесал по тила, огледал се бавно и рекъл:
— То хубаво бе, комшу. Хубаво като идея. Ама май няма място да има. Я глей.
Стопанинът се поогледал и той. Преценил, че все за един дюшек може място да се намери, ако…
Докато го изрече, съседът го прекъснал:
— Чакай, чакай, аз забравих да ти кажа, че днес-утре си идва момчето ми от казармата. Ти как мислиш, да го оставя ли да спи в онази барака? Да падне на главата му, а? Отгледано момче. Войник. Човек от армията, комшу. На държавата служи.
Стопанинът поел дъх нещо да каже, но съседът вдигнал пръст пред лицето му:
— Ти настани своите деца както трябва. На всяко — етаж. А ние? Нашите деца? Комшу, мислех те за по-разумен човек, извинявай. За човек с по̀ така обществено съзнание те мислех досега. Разбираш ме, нали?
— Аха — рекъл, след като малко помислил, стопанинът. — Аха-аха.
След това отишъл при своето старо зидарско сандъче, взел един пирон от него и го мушнал в джоба си. Без да каже повече дума, излязъл.
Той тръгнал полека по улицата и започнал да се оглежда наляво и надясно из селото.
Той търсел да види някой с високо запретнати ръкави и със светнали очи — някой, който си е плюл юнашки на ръцете и на всяка цена е решил да превърне мечтите си в истина.
© 1987 Дончо Цончев
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010
Издание:
Дончо Цончев. Протоколи и измислици
Народна младеж, София, 1987
Редактор: Благовеста Касабова
Художник: Димитър Трендафилов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15783]
Последна редакция: 2010-04-03 11:30:00