Дончо Цончев - Рицарят на простите неща

„Слушай, Марина, не че се притеснявам да ти кажа всичко това, но просто ми е неудобно да вися с чантата под прозореца ти. Аз съм на работа, знаеш. Не искаш да излезеш с мене, значи единственият начин да ти кажа каквото трябва, е този. Аз се поболях с тебе, Марина. Сам съм, нищо нямам освен стаичката, в която живея, май никога не съм и имал кой знае какво. Хубавите неща за мен са нещо като онова, което нося всеки ден в чантата — пипам ги, между тях съм, а те са затворени, предназначени за други. Имам един хубав чайник само, бях на екскурзия в чужбина и си го купих. А това с мене сега, откакто те видях, е сигурно както с лалетата пролет, с цветовете по ябълките и крушите, после с гроздето, дините и пъпешите. А, да — точно както при пъпешите, просто идва един миг, в който са толкова узрели, че се пукват, нали разбираш. Ще се пукна, това е. Със събуждането си сутрин мисля как ще те видя в прозореца. Веднага след като отмина край тебе, започвам да чакам другата сутрин. Виж сега — от сутринта да чакащ другата сутрин, това не е ли болест? Понякога даже ми кипва, като си мисля за тебе. Живеех си толкова спокойно преди. Не те навивам, щом не искаш, но нищо не ми пречи да ти кажа какво става с мене. То си е мое човешко право. По същия начин твое е правото да откажеш и въобще да постъпиш, както ти искаш. Накрая една малка молба. Щом не искаш приятелство с мен, затвори този прозорец, когато минавам. Или пък се скрий за десетина минути, знаеш, че минавам по едно и също време. Това може да ме оправи. Покланям ти се и не се сърдя за нищо, разбира се. Твой Методи.“

На другата сутрин прозорецът беше затворен. Раздавачът се поколеба на тротоара за миг, след което отиде до него и почука с пръст по стъклото.

— Отвори, отвори — каза той, като я видя в обичайното положение пред книгата.

Момичето се изправи полека и отвори прозореца.

— Гледай какъв хубав ден, а ти си се затворила вътре.

— Нали… Нали ти…

— Сбърках, Марина. Много глупаво сбърках. Всичко е вярно от това, което ти писах, без тази идиотщина с прозореца. Не го затваряй, моля ти се. Лошо ми стана, като не те видях още от ъгъла.

Тя го гледаше право в очите и изглеждаше натъжена, но изведнъж се засмя. Каза:

— Много те бива да говориш. И да пишеш, даже.

— Защо? Казвам каквото мисля. Това е толкова просто!

— Хич не ми се струва, че е просто. Много малко хора познавам, които правят така. Може би…никой друг освен тебе не съм срещала да прави така.

— Как?

— Ами да говори, каквото мисли.

— Слушай, Марина — той се присегна през прозореца, хвана ръката и я стисна. — Слушай… аз пък не съм виждал такова хубаво вещо като тебе. Честна дума. Сега ще навърша трийсет години, не съм си и представял такова нещо че съществува. — Придърпа ръката и я целуна. Прошепна: — Ти си ненормално хубава, честна дума.

Тя издърпа ръката си полека и много силно се изчерви.

— Не затваряй прозореца никога, чуваш ли. И никога не си отивай!

В това време лелята отвори вратата на стаята и той веднага си тръгна, след като изрече на един дъх: „Добър ден, госпожо.“

Цели три дни след това прозорецът беше затворен и Марина не беше зад него. Тогава раздавачът отиде следобед без чантата си и позвъня на вратата. Отвори му лелята.

— Добър ден, госпожо — каза той, много сериозен.

— Добър ден… господине — с нескрита насмешка каза жената.

— Марина тука ли е?

— Не — каза жената. — Тя си замина.

— О… извинете… Извинявайте.

Вратата се хлопна и Методи раздавачът изпита чувството, че половината от земното кълбо се е откъснало — подобно срязана на две диня. Една крачка да направиш и — в бездната.

Постоя на стълбището, земното кълбо си беше цяло, разбира се — и тръгна. Проклинаше се. Мразеше се. Вечерта се напи. Сам — в ъгъла на кварталната кръчма. Сутринта закъсня за работа (за пръв път от години) и когато мина край отворения прозорец, Марина се решеше права зад него.

В първия миг раздавачът Методи не искаше да повярва на очите си, след това се затича и застана с отворена уста до прозореца.

— Какво… значи това?

— Кое? — спокойно попита Марина.

— Леля ти каза, че си заминала.

— Аз наистина заминавам.

— Кога?

— Днес. Или утре.

— Но това не е вчера!

Марина спря да се реши и млъкна. Прекара нокътя си по зъбите на гребена.

— Защо ме излъга?

— Аз не съм те лъгала, Методи.

— Защо се скри тогава?

Тя не отговори.

— То е същото. Същото е. Едната лъже, а другата се крие зад лъжата. Как да не е същото?