Дончо Цончев - Маймунизация

Мончо беше човек прост — така поне мислеха другите. Но той беше умен, сам си имаше много основания да вярва дълбоко в това…

Прост — казваха. Защото беше горски, ходеше малко опърпан и се бръснеше в седмицата веднъж — не че другите около него го превъзхождаха по език, образование и обноски.

Умен — смяташе той. Защото беше сам и безимотен, живееше естествено в хармонията на природата, зяпаше облаците, тревите и дърветата, вечно и честно замислен за хората — докато те, хората, задъхано отдаваха живота си на различно менящата се илюзия „собственост“, та нямаха време да се обърнат към същността си.

Разбира се, че тези думи „умен“ и „прост“ за философа Симеон Ценов Петров бяха условни. Още преди десетина години (когато той сам се призна и обяви за духовно съзрял, на върха на Христовата възраст) откритието, че светът повече отвсякога е на всички, беше направено. Така нареченият поток от информация се изливаше изобилно, пълзеше по вестници и списания, бучеше в малкия му японски транзистор и святкаше вечер по телевизора. О, стига човек да я иска. Стига да я разбира добре. „Няма сега умен и прост — заяви Мончо веднъж, когато беше изпил две менти повече от трите ежедневни и надлежни. — Сега има лош и добър. И май че винаги си е било така.“ Компанията около него не обърна особено внимание на думите му, тъй като беше заета със себе си: тресяха се трактори и комбайни, грухтяха свине — сред облака от дим и власт на дребно, цимент, фуражни смески, нафта, ясно шумяха банкноти и отчетливи страсти на едро. Загледан в своята „зеленка“, заслушан в общия говор на малката кръчма, Мончо се усмихна и тихо изрече, за себе си, толкова старото: „Прости им, господи, те не знаят какво правят“. След това извади любимия си фотоапарат „Зорки“, фокусира добре няколко от лицата, приготви светкавицата и след секунди мигът беше документиран.

Те и на това не обърнаха внимание, отдавна бяха свикнали Мончо да си мени хобито. Лекуване на риби с ултразвук, страстно подхранване на животни през зимата, транзистори, оркестър от бакърени хлопки, преселване на мравуняци — какво ли не им беше минало през очите покрай кроткия странен човек Мончо. Сега пък снимки. Да щрака там. Хубаво. Даже го викаха за умряло и по сватбите — тъй си изкарваше за ментовките, та даже и за такъмите в малката фотолаборатория, устроена от него в бившия курник, където той вечер влизаше облещен и сутрин излизаше удивен.

Плуваха другите в споменатия облак, ръкомахаха, пушеха, пиеха; в центъра им — бате Величко.

Какво да се каже за бате Величко на непосветените? Едър, широкоплещест, червен. Даже красив според представата тука. Най-голямата къща. Най-дълговечен управник наоколо. Призма на всички постановления, инструкции и решения — под нейния ъгъл лъчите отгоре огряваха трудолюбивите хора в селцето. Те даже — трудолюбивите хора — противно на старата българска инерция да се завижда на всичко, на всякакъв вид превъзходство, на всяка цена, не го и напсуваха, когато той седна във волгата. То беше естествено за него. Нормално беше. Някои успяха да се зарадват — нека и техният бате Величко да седне във волга. Да мине по меките пътища между безкрайните слънчогледи, жита и бостани, да махне с ръка, да се отбие за едно „здрасти“ — както това правеха големците от окръга. Какво? Та нали всеки що-годе работен човек, всеки, кажи го, годен раб божи прашеше денем и нощем с колата си, както и където му текне — толкоз ли през една волга ще изтече имотът на селото?

Само Мончо пак беше на особено мнение по въпроса. Мончо, който допи в този момент петата си ментовка, стана полека, приготви своите фототакъми и се наведе към бате Величко.

— Стига пък ти бе! — изръмжа първенецът на селото. — Махай се оттук с тия щракачки!

— Момент — каза Мончо чисто по фотографски и снимката беше готова. — И един едър план исках от тебе.

Той се хилеше и леко се олюляваше, докато прибра апарата и светкавицата в калъфите, след това взе стола си и го премести на общата маса точно срещу бате Величко.

Говорът наоколо утихна. Самият бате Величко зяпаше поведението на Мончо изумен.

— Викай ми една зеленка — каза брадатият опърпан горски.

Бате Величко се облещи и се огледа, да не сънува кошмари.

— На теб говоря — каза Мончо спокойно. — Мисля, че се изразявам ясно и добре. Зеленка. Ментовка. Чаир ливада, кметско мастило, виж колко имена има лесничейското питие, а?