Дончо Цончев: Шалчето

Ловната група, в която попаднах, беше съставена от четирима писатели. Изтъкнати, видни и — както бях чувал из кафенето — майстори на перото и пушката. Цяла чест беше за мене — хлапака — да участвам в такава тайфа, макар и (то се знае) в ролята на „резервно колело“, както се изрази някой от тях още по пътя и се засмя неочаквано силно (само той) на находчивата фраза.

Заслугата за нашето удобно придвижване от омразния град до дивите ловни полета край село Лесново всички дължахме на бай Тодор, чийто нов вартбург пърпореше сигурно, без никак да заглуши споменно-футуристичните групови монолози. Монолози, казах, в които всяка секунда нещо изскачаше от трънака, литваше или хукваше презглава, но скоро се просваше като парцал, достигнато от изстрела — блян на творчески вдъхновения разказвател.

Аз нямах чак толкова мемоари от това спортно, своеобразно, праисторическо изкуство, пълно с жива поезия, кръв и лъжи, пък и да имах, къде можех да се допипам до думата сред четиримата титулувани лъва. Нещата допираха до мен само на три пъти, когато ставаше дума за друго.

— Ама работи като часовник а, Доне? — вдигна към мен тежки вежди бай Тодор (през ретровизора; и това е общуване, мисля), излегнат удобно на стола, опънал ръце до волана почти като Емерсон Фитипалди.

Това беше първия път. Казах, че автомобилът работи като часовник.

Втория път Дико предложи аз малко да шофирам.

— Да бе, разбира се — каза бай Тодор, — ти нали си там шампион по ралитата, това е наистина идея. Да кажеш: така, бива ли я колата.

И продължи.

Третия път Йордан неочаквано каза:

— Бай Тодоре, ха дай му сега той да шофира, може, нали?

— Да бе — каза бай Тодор и се сменихме.

Аз карах лошо, разбира се — и четиримата бяха ме зяпнали мълчаливи. Спуках гума, спряхме да я направим и сега вече бях истински център на инцидента.

— Пирон — викам. Издърпах го с клещите от гумата и го показах.

— Интересна история — каза бай Тодор. — Аз толкова километри съм минал, обаче такова нещо досега…

— Километрите нямат значение — каза Ивайло. — Когато има да се случи, случва се.

Бай Тодор, който някак си се почувства прекъснат, повтори по-силно:

— Аз значи съм минал трийсет хиляди километра и досега гума не съм пукал! Не знам… Вярно, че то, километрите, нямат значение, ама…

— Кой ти каза, че километрите нямат значение? — сопна се Ивайло. — Как така километрите нямат значение? С километрите гумите се изтъркват и то е много ясно, че едно пиронче да има на пътя…

— Хайде! — отсече Дико и ни подкани с много енергично движение. — Гумата е готова, няма защо да се бавим. Хайде!

Седнахме и продължихме. След малко отбих по черния път и спрях под един дълъг ред от тополи. Сглобихме пушките и поехме. Йордан предложи да вървим заедно, на верига, и всички да спазваме строго реда. Така и направихме. След десет крачки той се шибна в един слънчоглед и до обед никой не можа да го види.

Ивайло също се отдели, изпъшка до едно ябълково дърво, окачи пушката си и си свали специалното за летен лов кепенце. Така можехме да виждаме неговата глава от много далеч.

— Какво става! — шепнешком го попита Дико, като се сниши. Той беше видял как Ивайло си съсредоточава в една точка очите.

— Гледай! — прошепна самият Ивайло и му показа с ръка.

Дико се сниши още повече и стисна пушката здраво.

— Нищо интересно не виждам! — прошепна след малко той.

— Ако наистина от това положение нищо интересно не виждаш — каза Ивайло загрижен, — трябва да идеш да се прегледаш. На очен специалист. И няма нужда да стреляме, те се достигат с ръка.

Той вече хрупаше една голяма ябълка. Откъсна друга и я даде на Дико, който въздъхна и го изруга.

— Не са хубави тия работи — каза Дико, след като изяде ябълката.

— Кои?

— Не може така всеки да бере ябълките на стопанството.

— Ти нали не си брал, какво се тревожиш. Даже и не можа да ги видиш.

— Ама ти бра.

— Първо, аз не съм всеки — каза Ивайло и си нарами пушката отново. — И, второ, сега яж, ако искаш, от тия.

Той ритна няколко от стотиците нападали ябълки и нанякъде тръгна.

Йордан гръмна откъм слънчогледа тъкмо когато с бай Тодор палехме по цигара.

— Внимавай! — извика ми той. — Йордан ги намери в слънчогледа и сега ще ги прати на нас!

Още произнасяше „нас“, когато една гургулица наистина кривна в небето. Пуснах цигарата в люцерната, вдигнах пушката и стрелях. Гургулицата си замина. Може би щях да повторя, но оглушителен вик ме срази. Погледнах към бай Тодор, който беше зад мен — него го нямаше никакъв. Тъкмо щеше да ми призлее от невероятното му изчезване, когато нещо изшумоля в люцерната до краката ми. Нямах време да се изплаша, защото познах веднага гърба на хубавото му яке, както красивата шапка, шалчето и гамашите.