Дончо Цончев - Катедралата

Погледна нагоре. Изведнъж го стресна органът — оказа се, че и сега в катедралата има някаква сватба. Надигна се на пръсти да види церемонията, в този момент усети ръката на Мария в ръката си, а после разкошните й коси на рамото си. Изпита ужас, че и тя ще му прошепне: „Хайде да се оженим тайно и ние.“ Ядоса се, че го е помислил, изпита отвратителна относителност — силно осезаема, но лъжематериална като медуза. Рефлексът му на момче, което е расло самичко в големия град, го спаси:

— Иди запали още една свещ. Ето ти още пари.

— Аз имам шилинги — каза Мария. — Но за кого сега да паля нова свещ?

— За… Запали още една свещ, като ти казвам! За мене я запали. Хайде.

Тя го погледна неразбиращо, но той упорито я отпрати. Жадно я изгледа, докато тя се отдалечаваше по посока на свещите — толкова съсредоточена, колкото и преди малко, когато палеше свещта за баща му.

Иван се обърна и тръгна към изхода. Пресече площадчето и сви в първата уличка. Изобщо не поглеждаше назад. Не знаеше къде отива, разбира се, само знаеше, че трябва да върви така, докато спре да чува органа. Навътре да върви, в този абсолютно твърд и неестествен за възприемане град, който в момента беше за предпочитане пред силно осезаемата лъжематериална медуза на относителното.

В очите му още беше почтителната, красива походка на Мария, когато си помисли с рязка, неадресирана злоба, че тя с всекиго би била толкова ревностна, хубава и всеотдайна, колкото бе с него преди малко в леглото. Убеждаваше се, че тя има право над себе си и над всичко, което е свързано с нея. Всеки човек има това божие право. И той самият — не повече от другите. Относително е нашето право над другите, но нашето право над самите нас е абсолютно. Самите ние сме абсолютни за себе си — това измамно човечество просто е прегърнало една удобна теория, защото всичко може да се оправдае чрез нея.

Той не беше длъжен да я приеме. Не беше длъжен да вярва, че Бах и зидарите са умрели, макар да ги няма. Така самият той вече никога нямаше да повтори своя собствен рекорд на пистата, макар че го има — ето го тук в чуждия град, пред някаква витрина, зад която не вижда нито един предмет, а само своето собствено отражение.

— Какво се случи? — попита тихо Мария, когато нейното красиво отражение се появи във витрината до неговото.

— Кога? — попита тихо Иван.

Тя млъкна и много деликатно го хвана за лакътя.

Тръгнаха полека и много дълго мълчаха по уличките и булевардите на Виена. През лакътя си той усещаше как момичето тихо остарява в шума на стъпките им заедно и как неговият собствен рекорд от червената писта с препятствията висеше там — при Бах и зидарите в катедралата, пълен с вопъл и утеха от орган. Там беше и сватбата му. Там — разбира се — беше онова вплитане на ръцете и той не можеше да се излъже в абсолютната истина за времето, което уж също не съществувало.

Стигнаха до големия мост над Дунава. Срещата с Митко отдавна беше пропаднала. Все тъй мълчаха, облегнати на перилата и загледани във водите, които пътуват на изток.

И тогава художникът си помисли, че тъкмо тъй водите правят вечната река — абсолютно изтичайки в нея.

И си помисли още, че тъкмо тъй човек изпълва светлия мрак на своята вътрешна катедрала — абсолютно изтичайки в нея.

© 1983 Дончо Цончев

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007

Публикация:

Дончо Цончев

ПРАЗНИК БЕЗ ПОДАРЪК

I издание

Рецензент Кръстю Куюмджиев

Редактор Стефан Поптонев

Художник Веселин Павлов

Художествен редактор Александър Хачатурян

Технически редактор Тодор Бъчваров

Коректор Нина Велчева

Издателски № 7082

Дадена за набор на 6.I.1983 г.

Подписана за печат на 10.IV.1983 г.

Излязла м. май

Печатни коли 11,50. Издателски коли 9,59

Условно-издателски коли 9,53.

Формат 84×108/32. Тираж 20 110

Цена 1,20 лв.

Код 22/9536222211/5605-9-83

Партиздат — София, бул. „В.И.Ленин“ № 47

ДП „Д. Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3197]

Последна редакция: 2007-08-22 16:03:22