Дончо Цончев - Наш човек

Самият аз не бих озаглавил така историята, която следва по-долу, тъй като тя се разчу още преди да съм седнал да я записвам, а очевидците винаги почваха своя разказ под заглавието „Изстрел за милиони!“ Но в знак на уважение към последиците, които имаха особено значение в моята служба и съдба на геолог, ето че оставам на това „наш човек“.

Ще направя и две възражения по заглавието на очевидците от страх, че по-нататък, когато почнете да ми се смеете и вие, така както се смяха тогава и те, вече няма особено да внимавате в друго и аз ще изпусна момента да ви внуша, каквото бих искал. И така, първо възражение по заглавието на очевидците: от изстрела спечелих наистина, но думата „милиони“ е твърде пресилена, та да може за тази печалба да се употреби. Второ възражение: от изстрела аз и загубих, при това не пари, а престиж и тъй като емоцията, достойнството, подигравката, приятелството все още нямат единици за измерване, би могло да се каже, че изстрелът ми е донесъл не печалба, а тъкмо загуба за милиони. Предполагам, по някакъв подобен повод се е родила, а след това и многократно доказвала турската поговорка: „Кяр, зер бир гидермиш“, тоест: „Печалба, загуба — ведно вървят“.

Обясних, каквото можах, сега вече сравнително съм спокоен — ето самата история.

Време, сухо, ясно и студено — пръхкав снежец между вилите в Драгалевци.

Час — знаете — на разсъмване.

Групата: самият министър, двама от тримата му заместници, четирима началници на отдели и моя милост — бедният геолог, — дължащ присъствието си в такъв състав единствено на дългогодишния упорит слух, че с пушката просто ме бива.

Вървим така във верига (слънцето вече изгря в гърбовете), нещо говорим, някой се смее — аз призовавам Диана и този път да простре длан над цевта ми, както тя знае и може. Особено този път, мисля си, зная защо толкова искам покрай нормалното, вечното, спортното, в случая има и друго. Амбицията, вид отмъщение, корист — наречете го каквото си искате, след като честно покажа самия му корен. Ето го.

Седем години работя в министерството и по щат все съм си геолог. Другите, с които почнахме заедно, много отдавна са „старши“. Да не говорим, че някои вече са и началници на отдели в по-ниските категории предприятия, научни работници из институти — асистенти, аспиранти и тъй нататък. Това ме дразни. Не работя по-лошо от тези около мене. Особено неприятно изживявам назначаването на разни младоци, които трябва да обучавам и на бюрото, и по обектите из балкана, а пък заплатите ни са еднакви… Не мога да си обясня защо не ме повишат в „старши“. Освен всичко останало, като служба, авторитет и познания (дисциплина, каквато си щете), шефовете на отделите често ме вземат със себе си, та да им бия зайци, фазани, яребици и пъдпъдъци — кога както се случи. Веднъж им убих цяла кошута. Друг път за петнадесет души на втория ден вечерта се паднаха всичко две сърни и една пак беше паднала от моята пушка.

Но те не ме назначаваха „старши“.

Този ден — между вилите в Драгалевци — щях да покажа какво мога и на самия министър. Но ако и той вземе заека от ръцете ми, а, после въобще не ме забележи… Особено пък на последния излет, с който закрихме и сезона.

Вървим така. Един се отби някъде. Друг спря да запали цигара. По клонките на протегнатите в небето сливаци имаше затопен скреж и слънцето в гърбовете ни го подпали. Чуканите на мешелъка бяха още по-черни в снежеца, трънките мамеха очите ни. Сега, сега. Първият изстрел е важен. Внезапното трясване в тишината. Радостните и едновременно бледи усмивки на другите, когато го вдигна за ушите, да го покажа.

— Абе тука въобще има ли зайци? — каза министърът. — Ние сме тръгнали на хората между къщите бе.

— Хм — каза вторият му заместник. — Ще видим, другарю министър, ще видим.

— Нали затова сме тръгнали — изрече уверено този от началниците на отдели, който всъщност ни водеше тука и който няколко пъти ми беше разправял, че зайците скачали от трънките като бълхи.

Друг се обади да поддържаме веригата права, аз добавих: „… и по-бавно, така“ — след това тишината отново увисна очаквателно. Пак само хрупането на стъпки по сухия сняг. Мъртвите, твърди, прегърбени туфи треви. Глазурата, искряща в клоните на сливаците, черните чукани на мешетата. Камък, подхвърлен към трънката пред краката, далечен вик, парещо в дробовете ти ледено вдишване.

Стори ми се, че наистина всички вървят бързо. Припомних си един от любимите ми принципи в занаята, който гласи: „Ловът е отзад“ — и лекичко почнах да изоставам.