Дончо Цончев - Минчовци

Седмината се напиха от всичко това — не от смешните сто грама уиски на глава. Минчо поръча втора бутилка, след него се прояви и Данаил. Дъждосвирецът се наведе до ухото му и получил утвърдително кимване, след малко доведе една тънкокрака госпожица и я настани на свободния осми стол. Той беше до Симо, отляво. Госпожицата каза „добър вечер“ и кръстоса крака. Симо се хвана за челото, после прекара длан надолу по лицето си и като погледна приятелите, очите му блеснаха страшно.

Нямаше какво особено да си говорят тука — отпиваха, дъвчеха бадеми и зяпаха. Веднага след програмата Симо покани госпожицата на танц и постепенно така се развихри, че получи аплодисменти от околните. Минчо се смя с глас и каза, че веднага ще му повиши разряда. Тушков покани на танц някаква датчанка — ситна и с много лунички. Но той далеч нямаше същия успех. Все пак и датчанката се озова на същата маса — засмяна до ушите.

— Оно като пойде, Боне, мое и на нас да ни излезе късмето — рече Геле. — Само дека тие не са ми у стандарто, та…

Минчовци знаеха до един деветдесет и осем килограмовата Неда на Геле — прихнаха най-неприлично. Шопът жулна още едно уиски по тоя случай и измърмори на своя земляк поверително:

— Па дупето на това, целото, нема колко една цица на нашите.

— Мани-мани — въздъхна с носталгия Боне и се заобръща.

— Що сакаш?

— Една гроздова сакам, да ти кажем направо. Те това сакам сега.

Той повъртя чашата от уиски в ръка и я остави на масата с отегчение.

— Сакън, бай Боне — каза Симо, — че се изложихме. Тук гроздова нема да ти дадат.

— А пък аз огладнях — каза Илия Богданов. — От леда ли, от тия бадеми ли…

Данаил съобщи, че има сандвичи, и Минчо каза да се дадат на хората. След малко всички дъвчеха с голям апетит тънките сандвичи — включително щиглявата госпожица и датчанката. Симо повтори танцуването и — гордо изпъчен — поръча бутилка уиски.

Така вървяха нещата до едно време, след това и седмината се умълчаха.

Боне мечтаеше за една гроздова като хората, а това сандювче само раздразни глада му.

Геле си мислеше за жена си (щеше да й разправя за всичко това непременно), за една бетонджийка от Девня и даже за една непозната, която беше зяпал дълго в Корекома — подобна на бъчва с бъчонки.

Тушков и Симо бяха заети с печалната невъзможност (смесена с бавно осъзнавано нежелание) да запазят своите сегашни мадами завинаги.

Минчо все така беше вторачен към меката и огледална шарения пред себе си — с вид на човек, комуто са дали лесна, но неразрешима задача.

Никой не каза: „Айде да ставаме“. Беше празник. За Минчовци — двоен и троен. Всеки държеше фронта, както си знаеше от своя прост, дневен, железен, размахан широко и ежечасно затоплян живот — до дупка.

Тази работа свърши шефът на оркестъра, като пожела на посетителите на бара лека нощ и момчетата му с лъскавите ревери тутакси ги поздравиха с „Лълабай ъв Бърдленд“. Данаил Преведе заглавието на мелодията: „Приспивна песен от Страна на птичките“.

Че всичко това е обърнато нагоре с краката, пръв се усети Минчо — още щом се озоваха навън. Първо, не беше време за никаква „лека нощ“, а за най-редовно „добро утро“. И второ, птичките съвсем не се приспиваха, а тъкмо сега започваха своя велик вечен концерт в клоните на каваците — трепетно и зелено избухнали под неизразимо чистото, разсветляващо се небе. Той даже, баш Минчо, искаше да каже всичко това на своите момчета, обърна се към тях и отвори уста, но като видя лицата и дрехите им, махна с ръка и се засмя.

Имаше един шадраван наблизо — мълком застанаха около него. Датчанката извади от чантичката си стотинки, дигна ги пред носа на Тушков и после ги хвърли в басейна. Симо, който държеше с едната си ръка кръста на щиглявата госпожица, бръкна с другата в джоба и посипа из водата цяла шепа монети.

— Нашио я гепѝ тая — тихо каза Геле.

— Коя? — попита сънено и без особен интерес Боне.

— Тѐ тая. Па и он гепи другата. Че има да срича „Ай лъв, бай лъв“ у бараката и да чека картички от Дания.

— И двете немат колко една — каза кисело Боне. — Вилица требе за них, както кога ручаш олюве.

Геле се изсмя и в същото време пресметна, че масраф пак беше направен колкото за две шилета и пет каси бира, само че сега вътре в стомаха му беше като изкопано.

— Они само дреи — измърмори той.

— Кои бе? — попита го Илия Богданов.

— Па сите. Па и ние по них.

Той се изсмя и плю майсторски във водата.

— Айде! — каза изведнъж Минчо най-сетне със своя си глас, който никой от групата нямаше да забрави и в съня си. — Честит празник, момчета!