Дончо Цончев - Мара Пайрън

Тъй се докараха работите и тъй щяха да си откарат, ако не беше едното танго.

Събота вечер шепата млади от Мало Нагорно организираха тържество, някой си Пламен Петров, който работеше по високото напрежение и постоянно бръмчеше с един стар москвич, покани Мара на танц. Може би още на третата стъпка високият ток на обувката й се заклещи в една фуга между тротоарните плочи и Мара политна да падне. Онзи беше много едър и як (по време на танца шалчето й се развяваше под мишницата му), той я задържа в ръцете си и даже я вдигна нагоре като дете.

Токчето остана между плочите.

Тангото, разбира се, бе прекратено, Пламен Петров извади токчето от аралъка и каза, че сам щял утре да поправи обувката.

— Баща ми е обущар — добави той, когато двамата с Мара седнаха на пейката, при наблюдаващите празника старци.

Тя му благодари предварително, прие скъпата цигара, която той предложи, и докато се навеждаше към пламъчето от запалката му, чу:

— Вярно ли е, че си сгодена за милионер?

Мара забави отговора, но както въртеше обувката си в ръка и леко се усмихваше, каза:

— Да, защо?

— Швед?

— Не, американец. Ама живее в Швеция.

— Мм… Стар ли е много?

— Не, защо? Ти на колко си?

— На двайсет и осем.

— Той е на трийсет и две.

Тя се съсредоточи в обувката, прочете надписа вътре и рече изведнъж:

— Пайрън. Така се казва.

— Какъв е неговият бизнес?

— Кожени изделия. Обувки, кожени палта… Ама в големи мащаби. Ето това е от неговата фирма. — Тя му показа обувката и надписа вътре.

— Пайрън… — прочете бавно Пламен Петров. — Значи Мара Пайрън… Добре звучи.

— Не е лошо — каза момичето. — Знаеш ли, аз мога да танцувам и боса. Какво ще кажеш?

Пламен Петров нищо не каза, само свали и своите обувки, та двамата отново се озоваха прегърнати сред другите двойки.

„Пайрън! Пайрън! — шепнеха с разширени очи тези, които бяха чули разговора между двамата с ушите си. — Мара Пайрън!“

Като невероятна, екзотична, страхотна парола тези две думи обиколиха селото буквално същата нощ.

Защото на другата сутрин нямаше жив човек в китното Мало Нагорно, нито невръстно дете, нито побелял старец, който да не знаеше и да не повтаряше с облещени очи: „Мара Пайрън“!

Паметната тази сутрин, когато Пламен Петров донесе обувката на момичето готова и вежливо целуна ръка на баба й.

След което Мара седна до него в москвича и дълги месеци повече никой не ги видя в селото.

Разбира се, хората не знаеха какво бе прочел в прочутата обувка инженерът — съквартирант на Пламен Петров, докато той, Пламен Петров, умело правеше токчето й. Нито как двамата бяха се кискали като деца.

(Тихо, само между нас, в интерес на чистата истина: инженерът, който наистина знаеше чужди езици, бе прочел в обувката на Мара: „ДСО «Пирин»“. През своя смях той разказа на Пламен Петров как един негов колега си купил от Лондон много скъп хубав шлифер и когато се върнал в България, жена му прочела вътре до джоба: „ДИП «Витоша»“.)

Но това са дребни подробности, от които никой не разширява очи. В тях няма нищо страхотно, невероятно и екзотично — та да станат легенда, която вълнува жадното хорско въображение.

Мара Пайрън! Виж, това е вече легенда.

А както всяко село търси своя луд, така то търси и своята възбуждаща легенда.

И наша милост смята деликатно да му я оставим.

© 1987 Дончо Цончев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010

Издание:

Дончо Цончев. Протоколи и измислици

Народна младеж, София, 1987

Редактор: Благовеста Касабова

Художник: Димитър Трендафилов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15776]

Последна редакция: 2010-04-03 11:30:00