Дончо Цончев: Чорапите

Едно момиче продаваше чорапи в дъното на голям магазин. Щандът беше хубав и привличаше купувачите. Тук се нижеше непрекъснато всякакъв шарен народ. Идваха портиери и заместник-министри. Влизаха селянки и попове. Арматуристи от Кремиковци и фаготисти от операта; професори по петрография и рошави хулиганчета; мотаеха се коминочистачи, монахини, хирурзи; белокоси домакини с подути стави и тънкокраки балерини с восъчни носове. Продавачката наблюдаваше тези различни лица, обноски и дрехи, всички идваха отнякъде, бързаха занякъде, някои случайни думи и жестове загатваха на въображението й за тези привлекателни или скучни места.

Чувствуваше се самотна в гъмжилото на големия магазин и странно неподвижна зад щанда си. Като на бряг. Като стрък трева, надвесен над широка река.

В началото работата й беше много приятна и едно естествено предусещане я караше да очаква от всеки клиент не само покупката на чорапите. Не се питаше и не си отговаряше какво точно очаква, но знаеше, че то е хубаво и много важно. Надеждите побеждаваха разочарованията. Представите заместваха събитията. С времето се научи да разделя хората на лоши и добри, те всъщност сами се разделяха по начините си на поведение. Така тя поиска от двайсетте си години определен характер и ясни позиции по всички важни въпроси — веднага след това разбра, че хубавото, важното нещо, което очаква, ще дойде от един човек, а не от всички заедно. Наистина, колко просто, а да не се сети досега: човек си намира един другар, от него очаква всичко, на него дава всичко, а другите — това е реката, която пои корените или разрушава опората ти в брега.

Започна да чака този човек. Търсеше да го познае в стотиците лица, които се изреждаха пред щанда, питаше за него в книгите, които си купуваше, вечер разговаряше наум в леглото си. Все пак той трябваше да дойде някога. Един единствен, силен, различен от всички останали. Сърдечен, мил и добър. Готов „да падне мъртъв, отколкото да излети без патицата“, както се казваше в онзи хубав разказ за любовта на един паток, който видял пушката на ловеца, насочена към него, но продължил да вика „вак, вак!“ в тръстиката, което значело „литвай, литвай бързо след мен“ и патицата наистина литнала и патокът литнал след нея, ловецът гръмнал, но не ги улучил и после те си продължили любовта, плувайки по тихата вода на реката.

Свикна да се застоява пред огледалото. Искаше да намери приликите си с другите, и разликите, понякога откриваше много свои предимства, а друг път се отчайваше. Така тя ту се заливаше във весела и непрестанна бъбривост, ту изпадаше в дълго и мрачно мълчание.

Научи се да наблюдава внимателно хората. Откри, че те й говореха като през стъкло. Някои я дразнеха с държанието си, други я успокояваха, но всички — нахални или свенливи — изглеждаха зле под проклетата, вечна неонова светлина. При тази светлина в дъното на магазина човек съвсем лесно можеше да си помисли, че в града живеят само авитаминозни нещастници с някакви трагични, много страшни съдби, успешно изрисувани върху изсмуканите им лица. Лесно беше и да се озлобиш към тези хора. На всичкото отгоре жените, които й се усмихваха — учтиво, дружелюбно и измамно, — с това искаха да им се обърне особено внимание при продажбата. И мъжете, които я гледаха — опипващо, галещо и пробождащо, — на свой ред чакаха същото. Веднага след деловия акт на покупката, усмивките угасваха и погледите клюмнаха над малките пакетчета с чорапи. И като установи всичко това и неговата невероятна повторяемост, момичето направи едно голямо откритие: хората не я забелязваха, защото беше в дъното на магазина.

Така беше, едно и също нещо изглежда по съвсем различни начини в зависимост от мястото, където е поставено. Щом преместиха щанда й отпред, до голямата витрина към улицата, всичко се промени изведнъж. Лицата на клиентите изведнъж станаха по-хубави и приветливи, а усмивките им не така грубо насилени, тоест нещата дойдоха на себе си.

Но най-забележително беше поведението на минувачите отвън. Те се взираха през голямото стъкло, заглеждаха се в нея, някои даже й правеха симпатични мимики и знаци — да я подсетят за най-ласкавите си намерения. Имаше и такива, които направо спираха на тротоара и направо се прехласнаха по нея. Тя се смущаваше. Радваше се силно. Стана двойно по-енергична в работата си и вече всичко вървеше чудесно. Направи си косата при фризьор. Прекрои сатенената престилка и се научи да се гримира добре. Беше от онези момичета, на които всичко стои по еднакъв начин — нито кой знае колко лошо, нито кой знае колко добре. Но тази огромна витрина на една от най-големите търговски улици в града просто я откри за света. Спаси я. Направи от нея наистина онова, което тя винаги бе искала да бъде. Продавачката нямаше волята на игуменка, нито амбициите на балерина — както се бе оставила на забравата в дъното на магазина, така се остави и на новия си щастлив жребий.