Дончо Цончев - Бунар

Когато разбрах, че оставам в това село завинаги (една стая от къщата вече беше готова), погледнах към двора. Тогава поисках тлъстите бурени да превърна в домати и дивия джоджен в пипер. Злакът край дългия каменен зид на съседа започнах да си представям така: хрян, дивисил, тарос, малини; целина, чубрица, магданоз, едри американски къпини; кокичета и зюмбюли, лалета и хризантеми. О, сладостта на представите ни човешки… Видях огромни бели и шарени тикви, трап с моркови и ряпа през зимата, триметрови царевични стъбла. Асмите докоснах с ръка — бъдещите, — плъзнали по широки чардаци, наведох се над златните, треснали се на ранина пъпеши — да ми припомнят как и откъде съм дошъл. Петела чух, врясък на ярета…

Водата от чешмите в това село лете не стигаше и иначе хубавата земя се напукваше. Спичаше се пръстта като кирпич и мечтите ми — още неосъществени — изсъхваха. Прекарах мислената линия между бунарите на съседите, погледнах двора още веднъж и като си спомних под кои диви треви лежи водата (според теориите на милата ми покойна баба Дона), най-сетне забих един кол.

Тук щеше да бъде бунарът.

Първите двама бунарджии, които намерих, ми поискаха за работа осемдесет лева на метър. Аз се изсмях и ги чумосах. Но следващите трима, които дълго търсих из околните села, казаха: сто. Пресмятайки целите на циментовите пръстени, мотора, маркучите — всичко до кофата и синджира, — прибавяйки труда за десетината метра надолу, открих нещо забележително: един бунар сега струва почти колкото половин къщица. Изсмях се още веднъж, плюх си на ръцете и започнах.

Първия ден още до обяд бях изкопал един метър.

— Половината ми надница днес е осемдесет лева — казах на баща ми, когато седнахме да обядваме.

— Чудя се как си завършил гимназия — рече той и се засмя.

— Защо?

— Защото за такива сметки аз направо щях да те изгоня от училището.

Млъкнах. Първо, защото той вече беше твърде стар, за да се горещим както някога в спорове. Второ, защото още от дете помня, че никога не приказва на вятъра. Следобед продължих юнашки и на другия ден челото ми се изравни с тревите край дупката.

Сега разбрах, че един бунар всъщност започва да се копае след първите два метра надолу. Сметнах дори и това, че ако сам си изхвърлям пръстта, надницата ми рязко ще спадне, а ако викам човек, тя трябва да се дели.

— Как е работата? — попита кротко баща ми, когато седнахме.

— Абе, закучва се — казах.

Той се засмя сладко и използва случая да изкрънка една цигара. (Аз всъщност не му забранявах да пуши от време на време — то вече се усещаше, че някоя от тези цигари ще му е за последно.) Загледахме се един в друг.

— Двама ще трябват — рече баща ми.

Кимнах като човек с опит.

— Още двама — добави той. — Един долу, един на кофата и един да разкарва пръстта. Пък и онзи долу през два часа трябва да се сменя.

Кипна ми. Писна ми да бъда все глупав пред този човек — дори когато съм минал четиресет. Въобще не бях се сетил, че копачът долу трябва да се сменя, често, а то е толкова просто. (А, да, и надницата, значи, няма да се разделя на две, а на три.) В смесеното чувство имаше и остра, дълбочинна гордост: висшето образование — ето — нищо не струва пред недоучения баща.

— Още двама — повторих и се опитах да си пред-ставя кои са.

Работата всъщност сега се закучи: кои са?

Копая аз долу, товаря тежката кал в кофата и някой отгоре я изтегля с въже.

Кой?

— Какво се умисли? — попита баща ми.

— Нищо — казах. — Представях си кой ще държи тежката кофа над главата ми.

— Брат ти — рече старецът. — Да беше брат ти…

Брат ми беше в чужбина и щеше да си дойде след една година.

— Бунарът ми трябва сега.

Баща ми също се умълча. После — през своите осемдесет лета и зими — ме погледна точно така, както често ме гледа осемгодишният му внук. Знаех, разбира се, колко би искал да е поне на седемдесет. Колкото и синът ми — поне на седемнайсет. Виж, боже, как си приличат…

Нямаше кой да държи кофата над главата ми — колкото и цялата вечер да умувах. Вътре в мен нямаше кой. Изредих всичките си приятели. Представих си всичките варианти. Не ставаше дума, разбира се, за умишлено изпускане на кофата върху главата ми. Ставаше дума за изтърваване. За едната случайност. За несигурни ръце ставаше дума. За липса на упование в чужди ръце.

Чужди ръце. Майка ми често повтаряше: „С чужди ръце змии се ловят.“

Свои ръце. Свой човек. Свое.

Господи, тази дума беше изчезнала. Неусетно. Тихичко — като дима от последните цигари на баща ми. Тя иначе си живее в мене, разбира се — моето „свое“, — и щом я няма там, къде да я търся?