Джовани Бокачо - Декамерон

Мъжът отвърнал: „Не знам къде съм бил, но вестта за това е стигнала много бързо до вас.“ А монахът продължил: „Вярно е, че вестта за това е стигнала до мен; а ти очевидно си се надявал, че щом мъжът й не е в къщи, тая почтена дама ще те приеме веднага в обятията си, така ли? Я го гледай тоя господинчо, виж го ти колко ми бил почтен! Скита нощно време, отваря градините, по дърветата се катери! Какво, ти комай си решил да покориш тая жена, тая светица, с нахалство, та си седнал да се катериш нощно време по дърветата и да влизаш през прозорците, а? Тя не може да те понася, нищо на тоя свят не й е така противно като теб, а ти продължаваш да упорствуваш! Не стига, че тя самата на няколко пъти ти даде да разбереш какво мисли, ами ти и от моите упреци не си взе никаква бележка. Хубава работа! Слушай добре какво ще ти кажа: ако досега тая жена е мълчала и никому нищо не е казвала за твоите постъпки, правила го е не от любов към тебе, а защото аз я молех най-настоятелно за това; но тя вече няма да мълчи и ако пак я обидиш, разреших й да постъпи, както тя сметне за най-добре. Какво ще правиш, ако обади на братята си?“

Като разбрал много добре каквото му било необходимо, достойният мъж успокоил монаха с най-щедри обещания и си тръгнал.

А на следния ден призори влязъл в градината, покатерил се на дървото, видял, че прозорецът е отворен, промъкнал се в стаята и се втурнал колкото се може по-бързо в обятията на своята дама, която го очаквала с горещо желание, и след като го посрещнала радостно, му казала: „Благодаря много на месер монаха, задето така добре ти показа пътя, за да стигнеш до мен.“

След това, наслаждавайки се един на друг, те си казали много неща и доста се смели на глупостта на простия монах; подигравали се и със совалките, гребените и кроената и прекарали в най-голямо удоволствие. И след като си наредили работата, те направили така, че да не прибягват до услугите на месер монаха и прекарали заедно още много такива нощи, с каквито аз моля милостивия Бог да дари скоро и мен, и всяка божия душица, която желае подобно нещо.

Дон Феличе показва на брат Пучо как да стане блажен, като се подложи на покаяние; брат Пучо изпълнява наставленията му, а в това време дон Феличе се забавлява с жена му.

Когато Филомена, след като завършила своя разказ, замлъкнала, а Дионео похвалил сладкодумно както остроумието на дамата, така и молитвата, казана накрая от Филомена, кралицата се засмяла, погледнала към Панфило и рекла:

— Хайде, Панфило, продължи нашето забавление с някои весел разказ!

— С удоволствие — отвърнал Панфило и започнал така: — Мадона, мнозина са тия, дето, като се стараят да попаднат в рая, без да забележат, изпращат там другите; както ще узнаете след малко, нещо подобно се е случило неотдавна и на една наша съседка.

Чувал съм да разправят, че близо до Сан Бранкацио живял някакъв добър и богат човек, на име Пучо ди Риниери, който по-късно се отдал изцяло на благочестив живот — постъпил в едно от братствата на ордена на свети Франциск и бил наречен брат Пучо; следвайки духовното си влечение, той нямал никакви други грижи, защото семейството му се състояло само от жена му и една прислужница, и много често ходел на църква. А тъй като бил глупав и простоват, казвал най-редовно своето „Отче наш“, слушал проповеди, присъствувал на литургиите, не пропускал ни едно духовно пение, изпълнявано от миряните, постел и на всичко отгоре се и бичувал, затова се шушукало, че принадлежал към сектата на самобичуващите се.

Жена му, на име Изабета, била още млада, нямала повече от двайсет и осем — трийсет години, свежа, красива и закръгленичка като червена ябълка; поради светостта на мъжа си, а може би и поради старостта му тя често се подлагала на по-продължителна диета, отколкото би желала; а когато искала да си легне и вероятно да се позабавлява с него, той почвал да й разказва житието на Христа или проповедите на брат Настаджо, или за плача на Магдалина и други подобни неща. По това време от Париж се завърнал някакъв монах, принадлежащ към братството на манастира „Сан Бранкацио“, млад и красив човек, на име дон Феличе, с остър ум и дълбоки знания, с когото брат Пучо станал много голям приятел. И понеже дон Феличе умеел най-добре да разсейва всяко негово съмнение, а освен това, след като разбрал какво мисли, се показал пред него като най-свят човек, брат Пучо започнал да го води у дома си и да го кани кога на обед, кога на вечеря — според случая; и жената на брат Пучо заради мъжа си станала близка с дон Феличе и го приемала с удоволствие.