Джовани Бокачо - Декамерон

Достойният мъж, който все още не можел да разбере накъде клони монахът, отричал, че не е пращал ни кесия, ни пояс, ала твърде боязливо, за да не разубеди монаха в това, което навярно му била внушила дамата. Но монахът, който бил страшно разгневен, кипнал още повече: „Как можеш да отричаш стореното, негоднико? Я ги виж, самата тя ми ги донесе с плач; погледни ги, не можеш ли да ги познаеш?“ Мъжът се престорил на много засрамен и измънкал: „Да, да, познах ги; признавам, че не постъпих добре; щом тя се държи така, то аз ви се заклевам, че отсега нататък няма да чуете ни дума за подобни неща.“ Дълго си поговорили те, накрая монахът (ама че овен!) дал на приятеля си пояса и кесията; дал му какви ли не още наставления, дълго го молил да не се занимава повече с такива неща и след като оня му обещал, пуснал го да си върви. А достойният мъж, който се зарадвал безкрайно много както за това, че успял да се увери в любовта на дамата към него, така и за чудесния подарък, щом излязъл от монаха, побързал да се отправи към дома на дамата и най-предпазливо й дал да разбере, че е получил и едната, и другата вещ; дамата останала много доволна от това, но още по-доволна била тя, защото й се струвало, че нейните намерения се осъществяват от добре по-добре. А за да се увенчаят с благополучен край, тя Чакала с Нетърпение Деня, когато мъжът й щял да замине някъде; и наистина станало така, че много скоро на съпруга й се наложило да отиде по някаква работа в Генуа.

Щом сутринта той се качил на коня си и потеглил, дамата веднага отишла при светия отец, дълго се оплаквала и накрая, обливайки се в сълзи, му рекла: „Отче, дойдох да ви кажа най-откровено, че не мога повече да понасям; но тъй като онзи ден ви обещах да не предприемам нищо, преди да се посъветвам с вас, дойдох да ви помоля за извинение; а за да ми повярвате, че имам причина да плача и да се оплаквам, ще ви кажа какво направи днес сутринта, малко преди разсъмване, тоя ваш приятел, дето е истински дявол от пъкъла. Не знам по каква зла за мен орис е успял да научи, че вчера заран мъжът ми замина за Генуа; и тая сутрин, в часа, който ви споменах, тоя човек се промъкнал в градината ми, после се покатерил по едно дърво до прозореца на моята стая, която гледа към градината, отворил прозореца и тъкмо се канеше да влезе, аз се събудих и се развиках; и щях да продължавам да викам, ако той (още не беше успял да влезе) не бе почнал да ме моли за пощада, да ме заклева в Името Божие и във вас и ми каза кой е; като разбрах кой е, аз млъкнах; сторих го заради вас; после станах и гола-голеничка, както ме е майка родила, изтичах, хлопнах прозореца под носа му и той комай отиде по дяволите, защото после не го видях повече. Съдете сам дали това е добра постъпка и може ли да я понесе човек; що се отнася до мен, аз не мога да търпя повече; и без това от любов към вас много изтърпях.“

Като чул това, монахът побеснял от яд и просто не знаел какво да каже; само успял да я попита няколко пъти сигурна ли е, че е бил той, а не някой друг, да не би да се е припознала. Дамата отвърнала: „Слава богу! Има си хас да не мога да го позная! Казвам ви, той беше, а ако седне да отрича, хич не му вярвайте.“ Тогава монахът рекъл: „Дъще, какво друго мога да ти кажа, освен че това е голямо нахалство и безобразна постъпка и че ти си постъпила така, както трябва — изгонила си го. И понеже досега Господ те запази от позора, аз те моля, след като ти на два пъти последва моите съвети, да постъпиш и сега по същия начин и да не се оплакваш на никого от твоите близки; остави всичко на мен, искам да видя дали ще успея най-сетне да усмиря тоя разбеснял се дявол, когото аз смятах за почтен и свят човек; ако успея да го спася от тая негова скотщина, добре, ако ли не, още отсега заедно с моята благословия ти давам и разрешение да постъпиш с него както сама намериш за най-добре.“ Дамата се съгласила: „Добре, така да бъде, и тоя път не искам да ви ядосвам, ще ви послушам; но гледайте да го убедите да не ми досажда повече, защото аз ви обещавам, че повече към пас по тоя въпрос няма да се обръщам.“ И без да добави друго, тя се престорила на много разсърдеха и си отишла.

Едва дамата успяла да излезе от църквата, когато там се появил достойният мъж; монахът го извикал, дръпнал го настрана и почнал да го хока с най-грубите изрази, с които може да бъде хулен човек: нарекъл го и подлец, и клетвопрестъпник, и предател.

Л мъжът, който от предишните два пъти вече знаел какво означават ругатните на монаха, го слушал най-внимателно и му отвръщал уклончиво, като гледал по този начин да го накара всичко да му каже. Отначало той промълвил: „Месер, защо ми се карате така? Да не съм разпънал Христос?“ Монахът отвърнал: „Безсрамник такъв! Чуй го само какво говори! Седнал да ми говори така, като че ли са минали една или две години, като че ли времето го е накарало да забрави недостойните си и подли деяния. Нима от тая сутрин досега вече успя да забравиш за обидата, която си нанесъл на един човек? Къде беше тая сутрин малко преди изгрев слънце?“