Джовани Бокачо - Декамерон

А тя му отвърнала, едва сдържайки смеха си: „Човече, ти май сънуваш, а?“ Докато изрекла това, тутакси се отдръпнала и затворила прозореца. Андреучо вече напълно се убедил, че е изпаднал в беда; мъката едва не превърнала гнева му в ярост и той решил да си възвърне със сила това, което не успял да получи с думи. Сграбчил един голям камък и заблъскал по вратата още по-яростно от преди. Поради това мнозина от съседите, които се били събудили и станали от постелите си още в самото начало, предполагайки, че той е някакъв нахалник, дошъл да досажда на порядъчната жена, и си измисля разни врели-некипели, ядосани от непоносимия шум, който той вдигал, като чукал на вратата, се показали на прозорците и се развикали срещу него, също както кучетата от една махала лаят чуждо куче: „Ама че простащина! Да дойдеш в такъв час пред дома на една почтена жена и да дрънкаш глупости! Хей, човече, я си върви, бъди така добър, остави ни да спим! Ако ли пък имаш някаква сметка с нея, ела утре! Какво си седнал да ни безпокоиш посред нощ!“ Навярно насърчен от тия думи, някакъв мъж, който се намирал в къщата — сводникът на жената, когото Андреучо не бил виждал и за когото нищо не бил чувал, — се показал на прозореца и изръмжал страшно и заплашително: „Кой е там?“ Андреучо погледнал нагоре, отдето прокънтял гласът, и зърнал някакъв човек, който (доколкото той успял да различи) му се сторил як мъжага, с гъста черна брада; той се прозявал и си триел очите, сякаш току-що бил вдигнат от леглото след дълбок сън. Андреучо отвърнал не без страх: „Аз съм брат на дамата, дето живее в тая къща.“ Ала оня не дочакал края на отговора му и изръмжал още по-заплашително: „Не мога да разбера какво още ме сдържа, та не слезна да ти ударя толкова тояги, колкото са нужни да се пръждосаш, досадно магаре такова, пияницо недни, дето не ни оставяш да спим!“ После се прибрал и затръшнал прозореца.

Неколцина от съседите, които знаели много добре що за птица бил оня, се заели да увещават най-приятелски Андреучо: „Човече, за бога, върви си! Да не искаш да те пречукат тук посред нощ? Върви си за твое добро!“ Поради това, изплашен от гласа и вида на оня човек и подтикван от увещанията на съседите, които, както му се сторило, говорели така от състрадание към него, безкрайно огорчен и изпаднал в отчаяние заради загубата на парите си, Андреучо се запътил към странноприемницата, следвайки посоката, по която през деня вървял след слугинята, без да знае къде отива.

И тъй като самият той не можел да търпи вонята, която издавал, решил да отиде до морето, за да се измие; затуй завил наляво и тръпнал по една улица, която се наричала Каталонска. Като вървял към горния край на града, изведнъж забелязал двама души, които идвали срещу него с фенер в ръка. Боейки се да не го забележат, той се притаил в някаква празна постройка, която зърнал наблизо. Не щеш ли, ония сякаш нарочно влезли в същата къща; единият смъкнал от гърба си някакви сечива и двамата почнали да ги разглеждат и да разговарят за тях. Докато си говорели, изведнъж единият рекъл: „А бе каква е тая работа? На какво вони? Такава воня досега не съм усещал.“ Като казал това, той повдигнал фенера, двамата забелязали клетия Андреучо и извикали изумени: „Кой е там?“ Андреучо не се обадил, ала те се приближили с фенера и го запитали какво търси тук такъв изцапан. Андреучо им разказал всичко от игла до конец. А те, като помислили къде може да му се е случило това, си рекли: „Трябва да е било в дома на оня негодник Бутафуоко.“ После се обърнали към Андреучо и единият му казал: „Слушай, човече, въпреки че си изгубил парите си, ти все пак трябва да благодариш на бога, и то много, задето си паднал случайно и не си могъл да се прибереш отново в къщата; защото — в това можеш да бъдеш напълно уверен, — ако не беше паднал, щяха да те пречукат, като заспиш, и заедно с парите си щеше да загубиш и живота си. А сега и да плачеш, няма никаква полза — да си върнеш парите, е все едно да смъкнеш звездите от небето; пък оня човек, само да чуе, че си казал някъде нещо за случилото се, може да те убие.“ И след като се посъветвали помежду си, те му казали: „Виж какво, ние те съжалихме и акт речеш да ни помогнеш в една работа, за която сме тръгнали, напълно сме уверени, че ще спечелиш много повече, отколкото си загубил.“ Изпадналият в отчаяние Андреучо отвърнал, че е съгласен.

Същия ден бил погребан архиепископът на Неапол, наречен месер Филипс Минутоло; погребали го с най-разкошни одежди и накити, а на пръста му сложили рубин, който струвал над петстотин флорини; двамата искали да ограбят покойника и казали това и на Андреучо. А той, подтикнат повече от алчност, отколкото от разума си, тръгнал с тях; запътили се те към най-голямата църква на града, но тъй като Андреучо продължавал да вони страшно, единият казал: „Не можем ли да измислим нещо тоя човек да се поизмие някъде, за да не издава такъв ужасен смрад?“ Другият отвърнал: „Тук наблизо има някакъв кладенец, обикновено макарата му си е винаги на място, заедно с едно голямо ведро; хайде да се отбием там и да го измием на бърза ръка!“ Като стигнали при кладенеца, видели, че въжето е там, но ведрото го няма; затова решили да вържат Андреучо за въжето и да го пуснат в кладенеца да се измие, а като свърши, да дръпне въжето и те да го изтеглят; така и направили.