Джовани Бокачо - Декамерон

И тъй като разговорът продължил доста време, а горещината била голяма, тя наредила да донесат гръцко вино и сладкиши и почерпила Андреучо; после, когато той се наканил да си тръгва, защото станало време за вечеря, тя не се съгласила по никакъв начин и като се престорила на много огорчена, прегърнала го и рекла: „Ех, горката аз! Сега разбрах съвсем ясно колко малко ме обичаш! Та кой би могъл да повярва, че се намираш у твоята сестра, която виждаш едва сега за пръв път, че си в нейния дом, където би трябвало да отседнеш още с пристигането си? А ти настояваш да си тръгнеш и да отидеш да вечеряш в странноприемницата! Нали ще останеш да вечеряме заедно и въпреки че мъжът ми не е в къщи, което ми е твърде неприятно, аз, макар и да съм жена, ще съумея да те почета поне малко.“ Като не знаел какво да отвърне, Андреучо рекъл: „Аз те обичам така, както човек трябва да обича сестра си, но там ще ме чакат за вечеря и ако не отида, ще бъде неучтиво от моя страна.“ Тогава тя възкликнала: „Боже мой, като че ли няма кого да изпратя да им съобщи да не те чакат! И много по-любезно би било, дори смятам, че е твой дълг да пратиш да кажат на приятелите ти да дойдат да вечерят тук; а после, ако все пак речеш да си тръгнеш, ще можете да се приберете заедно.“

Андреучо отвърнал, че тази вечер може да мине и без приятелите си и че щом тя иска така, нека разполага с него, както й е угодно. Тогава тя се престорила, че праща някого да съобщи в странноприемницата да не го чакат за вечеря; после, след като си поговорили за това-онова, седнали да се хранят; поднесли им много и разкошни ястия, а жената успяла доста хитро да проточи вечерята до късно. Когато станали от трапезата и Андреучо понечил да си тръгне, тя казала, че няма да му позволи по никакъв начин, защото Неапол не е такъв град, из който човек, камо ли чужденец, може да ходи нощем; обяснила му, че като пратила да кажат да не го чакат за вечеря, наредила да ги уведомят, че той няма и да нощува там. Андреучо й повярвал и тъй като (заблуден от погрешната представа за нея) му било приятно да бъдат заедно, останал. След вечерята те разговаряли надълго и нашироко за разни работи, станало късно и тя казала на Андреучо да спи в нейната стая и като оставила при него едно момче, за да му бъде в услуга, ако има нужда от нещо, прибрала се заедно със слугините си в другата част на къщата.

Било много горещо; затова, щом останал сам, Андреучо веднага се съблякъл по риза, събул си и панталоните и ги метнал на леглото, и тъй като у него се появила естествена нужда да освободи стомаха си от излишната тежест, попитал момчето къде да свърши тая работа. То му посочило някаква вратичка в ъгъла на стаята и избъбрало: „Ей там.“ Андреучо влязъл уверено, но кракът му стъпил случайно на една дъска, чийто горен край бил откован от напречната греда, поради което дъската се надигнала и той пропаднал заедно с нея; все пак Господ толкова го обичал, че Андреучо не се ударил, макар и да паднал отвисоко; но в замяна на това целият се изплескал с нечистотиите, с които било пълно това място.

А сега, за да можете да разберете по-добре станалото и онова, дето се случило по-нататък, ще ви обясня какво представлявало мястото, където паднал Андреучо. То се намирало — както често се случва да видим — в тесния проход между две съседни къщи; върху две греди, забити в стените на къщите, били заковани няколко дъски, а върху тях имало място за сядане; Андреучо паднал именно с една от тия дъски. Като се посъвзел и разбрал къде се намира, Андреучо, твърде разтревожен от случилото се, почнал да вика момчето; а то, щом разбрало, че Андреучо е паднал долу, изтичало да обади за това на своята господарка; тя се втурнала в стаята на Андреучо и почнала бързо да търси дрехите му. Като ги намерила и напипала в тях парите, които той, нямайки доверие на никого, от глупост носел винаги със себе си, и като получила онова, заради което устроила целия този капан, превръщайки се от палермитанка в сестра на човек, роден в Перуджа, тя престанала да му обръща внимание и побързала да залости вратата, през която той минал, преди да падне.

Понеже момчето не се обаждало, Андреучо взел да вика още по-силно, но нищо не помогнало; това му се сторило подозрително и той, макар и късно, почнал да се досеща за скроената измама. Като се покатерил на ниската стена, която преграждала мястото откъм улицата, той скочил и се запътил към вратата на добре познатия му вече дом; дълго тропал, викал, блъскал — никой не се обадил. После се разридал като човек, който ясно съзнава бедата, в която е изпаднал, и занареждал: „Тежко ми и горко! Колко малко ми трябваше, за да загубя и петстотинте флорини, и сестра си!“ Наговорил какво ли не още и пак почнал да блъска вратата и да вика; такъв шум вдигнал, че мнозина от съседите се събудили и станали, защото не можели да понасят врявата; а една от слугините на оная жена, преструвайки се на сънена, се показала на прозореца и запитала сърдито: „Кой чука там долу?“ — „Как, нима не ме познаваш? — учудил се Андреучо. — Аз съм Андреучо, братът на мадона Фиордализо.“ А тя му. отвърнала троснато: „Слушай, приятелю! Ако си препил, иди да се наспиш, пък утре ела пак; не познавам никакъв Андреучо, не мога да разбера какви ги дрънкаш; я си върви и ни остави на мира, остави ни да спим!“ — „Какво? — креснал Андреучо. — Не можеш да разбереш какво ти казвам ли? Има си хас! Но щом сицилианското родство се забравя толкова скоро, дай ми поне дрехите, които оставих у вас, и аз ще си отида по живо, по здраво!“