Джовани Бокачо - Декамерон

Но след като в продължение на няколко години надеждите на Алесандро не се оправдали от хода на събитията в Англия, тримата братя не само загубили всякакъв кредит, ами и внезапно били задържани, защото заемодавците искали да им бъде изплатено всичко; и тъй като имотите им се оказали недостатъчни да покрият дълговете, тримата братя останали да лежат в затвора, а техните жени и невръстни деца се пръснали из селата, едни на една страна, други на друга, бедни и сиротни, знаейки, че не могат да очакват занапред нищо друго освен вечна нищета. Алесандро, който през всичките тия години стоял в Англия и все очаквал, че най-сетне ще зацари мир, като видял, че мир няма да има и по-нататъшното му оставане е колкото опасно за живота му, толкова и излишно, решил да се върне в Италия и потеглил сам-самичък. На излизане от Брюге той зърнал случайно някакъв абат-бенедиктинец, който също така тръгвал на път, съпроводен от множество монаси и слуги и голям обоз; след абата яздели двамина стари рицари, роднини на краля, към които Алесандро и приближил като към стари познати и те на драго сърце го взели със себе си.

И така, докато пътували, Алесандро ги запитал най-учтиво какви са тия монаси, които яздят пред тих, придружени от толкова много слуги, и къде отиват. Единият от рицарите отвърнал: „Тоя, дето язди пред нас, е наш млад родственик, неотдавна избран за абат на едно от най-големите абатства в Англия; но тъй като е по-млад и законът не допуска да заема този сан, отиваме с него в Рим, за да измолим светия отец да отмени за младежа това ограничение и да го утвърди за абат. Но по този въпрос не бива да се говори с никого.“ По пътя младият абат яздел ту начело, ту в края на многобройната си свита, както ежедневно виждаме да правят синьорите, когато пътуват; и станало така, че докато сновял назад-напред, абатът съзрял Алесандро, който бил твърде млад, строен и с много красиво лице, а освен това имал изящни и приятни обноски и бил добре възпитан — повече от това не можело да се иска. Още от пръв поглед той се поправил на абата, както никой друг дотогава; абатът повикал Алесандро при себе си, заговорил го най-любезно и почнал да го разпитва кой е, откъде идва и къде отива.

Алесандро му обяснил най-откровено положението си и отговорил на всичките му въпроси; после се поставил на услугите му въпреки скромните си сили и възможности. Като чул умните му и смислени слова, като преценил най-вече обноските му и решил, че Алесандро въпреки не особено почтения си занаят всъщност е благороден човек, абатът го харесал още повече; изпълнен със съчувствие заради сполетелите го беди, той почнал да го утешава най-дружески: убеждавал го да не губи надежда, защото, щом е почтен и достоен човек, Господ ще го издигне отново на същото място, откъдето го била низвергнала злата съдба, та дори и по-високо; после помолил Алесандро, който отивал в Тоскана, да бъде така любезен и остане с него, тъй като и той имал намерение да се отбие там. Алесандро му благодарил за утешителните слова и заявил, че е готов да изпълни всяко негово нареждане.

Докато продължавали да пътуват заедно, а сърцето на абата, който не свалял очи от Алесандро, започвало да се изпълва с нови чувства към него, станало така, че след няколко дни те стигнали до някакво селище, където нямало странноприемници; и тъй като абатът пожелал да спре там, Алесандро го настанил у един свой добър познат, на когото, наредил да приготви за абата най-подходящата стая в своя дом; и понеже станал, кажи-речи, сенешал на абата, като човек, добре запознат с мястото, той настанил цялата му свита из селището колкото се може по-добре — едни тук, други там.

След като абатът се навечерял, понеже станало вече късно и всички легнали да спят, Алесандро попитал стопанина къде да пренощува. Стопанинът му отвърнал: „Да ти кажа право, не знам; виждаш, че навсякъде е претъпкано, а аз и моето семейство спим на пейките; в стаята на абата има едни ракли, ако искаш, мога да те заведа там и да ти постеля, та да прекараш някак си нощта.“ Алесандро възразил: „Как ще отида в стаята на абата, като знаеш, че е толкова малка и тясна, и тъкмо поради това там не отседна и никой от неговите монаси? Ако се бях сетил за това, преди да си легнат, щях да пратя на раклите монасите, а аз щях да отида на тяхното място.“ Стопанинът измърморил: „А бе то станалото — станало; стига да искаш, там ще можеш да се настаниш добре; по-удобно място от това никъде няма да намериш; абатът спи, завесата е спусната, аз ще ти донеса тихичко една завивка и ще си легнеш.“ Като се убедил, че всичко това може да стане, без да бъде обезпокоен абатът, Алесандро се съгласил и се настанил там безшумно.