Джовани Бокачо - Декамерон

Когато Ринучо стигнал пред вратата на дамата, която стояла заедно с прислужницата си до прозореца, за да види дали Ринучо ще донесе Алесандро, и била вече обмислила как да се избави и от двамата, станало така, че градските стражи, които се били притаили на тази улица, за да заловят един престъпник, чули шума от стъпките на Ринучо, запалили веднага един факел, за да видят какво да направят и накъде да се втурнат, вдигнали копията и щитовете си и викнали: „Кой е там?“ А Ринучо, щом зърнал стражите, нали нямало време за продължителни размишления, пуснал Алесандро и дим да го няма; Алесандро също рипнал на крака и въпреки че бил облечен в дългополата дреха, която смъкнал от мъртвеца, хукнал да бяга. На светлината на запаления от стражите факел дамата видяла много добре как Ринучо носел Алесандро на гръб, забелязала и Алесандро, облечен в дрехата на Сканадио, и се смаяла от голямата смелост и на единия, и на другия; въпреки това тя много се смяла, като видяла как Алесандро тупнал на земята, а после и той, и Ринучо си плюли на петите. Зарадвала се много на станалото, благодарила на бога, задето я отървал от техните задиряния, отдръпнала се от прозореца и се прибрала в стаята си, след като и тя, и слугинята й се убедили, че и двамата трябва много да я обичат, щом, както станало ясно, изпълнили каквото им била наредила.

Отчаяният Ринучо проклинал злата си орис, но въпреки това не се прибрал у дома си, ами щом стражите си отишли, се върнал на мястото, където бил хвърлил Алесандро, и почнал да го търси пипнешком, надявайки се да го намери и по този начин да изпълни даденото обещание; но след като не го намерил, Ринучо предположил, че стражите са го отнесли със себе си и се прибрал огорчен в къщи. Алесандро също бил огорчен от сполетялата го беда и като не знаел какво да предприеме, нито пък успял да разбере кой го е носил на гръб, и той се запътил към дома си. А когато на следния ден открили, че гробницата на Сканадио е отворена и не могли да намерят трупа му, понеже Алесандро го бил хвърлил надолу, из цяла Пистоя тръгнали какви ли не приказки и глупците разправяли, че Сканадио е бил отмъкнат от дяволите.

Въпреки това двамината влюбени поотделно уведомили дамата какво е сторил всеки един от тях, какво му се било случило и сочейки това като оправдание, задето не успели да изпълнят докрай нейните нареждания, я помолили да се смили над тях и да ги дари с любовта си; дамата обаче се престорила, че не вярва нито на единия, нито на другия и отвърнала най-категорично, че няма да направи никога нищо за тях, защото не изпълнили каквото искала. Така тя успяла да се отърве и от двамата.

Една абатиса става набързо посред нощ, за да залови монахинята, за която й съобщават, че спи в леглото си със своя любовник; понеже по същото време при абатисата имало някакъв свещеник, тя, мислейки, че си слага покривалото, в тъмното поставя на главата си гащите на божия служител; обвиняемата ги забелязва и ги посочва на абатисата, след което бива освободена и продължава да се забавлява със своя любовник.

Когато Филомена замълчала, всички похвалили умението на дамата да се отърве от двамата мъже, с които не желаела да се люби, и, обратно — преценили, че безумната смелост на влюбените била проява на безразсъдство, а не на любов; след това кралицата се обърнала любезно към Елиса с думите:

— Елиса, продължи ти! Елиса веднага започнала:

— Мили мои дами, както чухме, мадона Франческа е успяла да се избави наистина умно от двамата, дето й досаждали; но и една млада монахиня съумяла да избегне надвисналата над нея опасност също така с мъдри слова и е помощта на съдбата. Както знаете, на тоя свят има много глупци, които искат да бъдат и учители, и съдници на другите; но както ще узнаете от моята новела, съдбата понякога наказва тия люде така, както заслужават; подобно нещо се случило и на една абатиса, чиято подчинена била и монахинята, за която ще ви разкажа сега.

И така, вие навярно знаете, че в Ломбардия има една обител, прочута със своята святост и благочестие; там между другите монахини имало и някаква девойка от благородно потекло и с омайна красота, наречена Изабета; един ден, като отишла при решетката, за да се види с някакъв свой роднина, тя се влюбила в красивия младеж, който бил дошъл заедно с него; щом я видял каква е хубавица и отгатнал по очите й нейното желание, младежът също се влюбил в нея, но любовта им продължила доста време безплодно не без да причини голяма мъка и на нея, и на него. Най-сетне, нали и двамата искали едно и също, младежът измислил как да посещава своята монахиня в най-голяма тайна; и понеже тя останала доволна, той я посетил по само веднъж, а още много пъти, за голямо удоволствие и на двамата.