Джовани Бокачо - Декамерон

На дамата й станало много неприятно, защото си помислила, че всичките й планове отиват по дяволите, но като поразмислила какво може да направи, та стоката да не бъде откарана в Монако, отвърнала: „Бог ми е свидетел колко ми е мъчно за станалото, защото те обичам; но има ли смисъл да се измъчваш така? Ей богу, ако разполагах с толкова пари, щях веднага да ти услужа, но нямам; виж, тук има един човек, дето онзи ден ми услужи с петстотин златни флорини, които ми трябваха за друго, ала той взема голяма лихва — не по-малко от тридесет на сто; ако искаш да вземеш пари от него, ще трябва да му дадеш и добър залог; аз съм готова да заложа цялото си имущество, че дори и себе си, стига да ти даде пари назаем; но я ми кажи, какво ще заложиш за останалата част от парите?“

Салабаето веднага разбрал коя е причината дамата да му окаже подобна услуга и се досетил, че парите, които щял да получи уж назаем, са нейни; зарадвал се много, но най-напред й благодарил, а после добавил, че макар и лихвата да била много голяма, той няма да се откаже от заема, защото е притиснат от нужда; уверил я, че ще остави като залог цялата си стока, дето била в митницата, като я запише на името на тоя, който ще му заеме парите, но казал, че би предпочел да задържи у себе си ключовете от склада, хем за да може да показва стоката, ако някой рече да я види, хем по този начин да не позволи някой да я побутне, премести или подмени. Дамата отвърнала, че така е редно и че залогът е добър, а щом съмнало, пратила да повикат един посредник, неин доверен човек, обяснила му каква е работата и му дала хиляда златни флорини; посредникът ги връчил веднага на Салабаето, който пък се разпоредил да прехвърлят на името на другия цялата стока, която държал в митницата; като свършил тая работа, те подписали и разменили помежду си нужните разписки, споразумели се относно всичко необходимо и отишли да си гледат работата.

При първа възможност Салабаето побързал да се качи на един кораб с хилядата и петстотин флорини в кесията си и отишъл право при Пиетро дел Каниджано в Неапол; оттук той пратил пълна и точна сметка на господарите си във Флоренция, които го били натоварили да продаде сукното; издължил се на Пиетро и на всички останали, на които имал да дава, а двамата с Каниджано прекарали няколко весели дни за сметка на измамената сицилианка. След това, понеже не искал да се занимава повече с търговия, Салабаето отишъл във Ферара.

Като не могла да открие Салабаето в Палермо, Янкофиоре отначало се зачудила, а после се усъмнила; след като го чакала цели два месеца и той не се вестявал никакъв, тя наредила на посредника да разбие вратите на склада. Огледали най-напред буретата, за които знаели, че са пълни със зехтин, и установили, че в тях имало морска вода и че всяко буре съдържало не повече от един барил 105 105 Барил — мярка за течности; в Сицилия се е равнявала на 34 литра, в Тоскана — на около 40 литра. зехтин, и то около чепа; после развързали денковете и видели, че само два от тях били със сукно, а останалите били натъпкани с кълчища; с една дума, всичко, дето било там, струвало не повече от двеста флорини. Като разбрала, че е измамена, Янкофиоре дълго оплаквала петстотинте флорини, които била върнала, и другите хиляда, дето му дала назаем, и често си казвала: „Имаш ли си вземане-даване с тосканец, трябва да си отваряш очите.“

Тя си останала ограбена и подиграна и разбрала, че каквато си чаша на брат си налял, такваз ще се падне и на твоя дял.

Когато Дионео завършил своята новела, Лаурета, знаейки, че с това е настъпил и последният час на нейното царуване, похвалила съвета на Пиетро дел Каниджано, който се оказал толкова полезен, не по-малко похвали отправила и към умението на Салабаето да приведе съвета в изпълнение; после тя свалила от главата си лавровия венец и го положила на главата на Емилия, обръщайки се към нея със следните любезни слова:

— Мадона, не знам дали във ваше лице ще имаме милостива кралица, но съм уверена, че ще имаме за кралица истинска хубавица; затова постарайте се делата ви да отговарят на вашата красота.

След тия слова тя седнала, а Емилия се позасрамила, и то не толкова загдето станала кралица, колкото поради това, че пред всички получила похвали за хубостта си, които са особено приятни на жените; по лицето й избила такава руменина, че тя заприличала на напъпила роза при изгрев слънце; но след като изчакала със сведен поглед руменината да се оттегли от лицето й, тя се договорила със сенешала за всичко, отнасящо се до дружината, а после се обърнала към останалите със следните слова: