Джовани Бокачо - Декамерон

Лекарят се опитал да им се извини и да им разкаже за патилата си, как го хвърлили, къде бил попаднал, но Буфалмако му рекъл сърдито: „Мисля, че щеше да бъде по-добре, ако звярът ви беше хвърлил от моста право в Арно; защо сте призовали на помощ Бога и светиите? Нали се бяхме условили, че няма да правите това?“ В отговор магистърът почнал да се кълне, че не си спомня да е правил подобно нещо. „Ами, не си спомняте — сопнал му се Буфалмако. — Как да не си спомняте? Та нали нашият пратеник ни разказа, че сте треперели като лист и не сте знаели къде се намирате. Хубаво ни наредихте, но отсега нататък не ще позволим вече на никого да ни подвежда, а вас ще почетем така, както заслужавате.“

Лекарят почнал да ги моли за прошка, заклинал ги в Името Божие да не го правят за посмешище и за да ги успокои, наговорил им всичко, каквото му дошло на ума. Понеже се боял да не го направят за смях пред хората, той почнал да им оказва още по-големи почести от преди, да ги гощава и дарява с какви ли не неща много повече, отколкото вършел това по-рано.

Ето как биват научавани на ум и разум тия, дето не са успели да поумнеят, докато са били в Болоня.

Една сицилианка ограбва с хитрост цялата стока, която един търговец с докарал в Палермо; след време той я излъгва, че се е завърнал с много повече неща, отколкото преди, взема от нея пари назаем, а й оставя вода и кълчища.

Няма защо да питаме колко пъти и как разказваната от кралицата новела разсмяла дамите; не останала ни една, чиито очи да не се изпълнят до дванадесет пъти със сълзи — толкова много се смели. Но когато новелата дошла до своя край, Дионео, който знаел, че е негов ред, започнал:

— Прелестни дами, известно е, че всяка шега доставя толкова по-голямо удоволствие, колкото по-изкусен шегобиец е тоя, когото са успели да изиграят. Поради това, въпреки че тук се говори за най-прекрасни неща, аз възнамерявам да ви разкажа една новела, която, предполагам, ще ви хареса повече от разказаните досега, защото жената, която била изиграна, превъзхождала в изкуството да мами хората всички ония мъже и жени, за които стана дума досега и които са били изигравани.

В крайморските пристанищни градове в миналото съществувал обичай (а може би все още да съществува) всички търговци, пристигнали там със стоките си, като ги стоварят, да ги откарват в едно помещение, което на много места се нарича „митница“ и е подвластно или на общината, или на управителя на града; тук те предават на служителите, дето се занимават с тия неща, стоките си по списък, посочвайки тяхната стойност, а служителите от своя страна посочват на търговеца един склад, където той оставя стоката на съхранение и я заключва. Митничарите записват стоката в митническата книга за сметка на търговеца и след това го карат да плаща данък за цялата стока или част от нея, която той ще изтегли от митницата. Именно от тая книга посредниците често черпят сведения за качеството и количеството на стоките, които се намират там, от нея научават и имената на търговците, дето са ги докарали, а после при нужда се договарят с търговците за размяна, за покупко-продажби и разни други търговски сделки.

Както на много други места, този обичай съществувал и в Палермо, в Сицилия; но наред с него там имало, пък и все още има множество жени, които наглед са красавици, ама са скарани с честността, и ако човек не ги знае, може да ги помисли за знатни и почтени дами. И тъй като тия жени са всецяло отдадени на занаята да скубят — не, ами живи да одират мъжете, щом видят някой току-що пристигнал търговец, веднага хукват да питат в митницата и да се осведомят дали е богат и какво е докарал, а после с най-нежни слова и любовни погледи гледат да примамят и уловят тия търговци на своята въдица; те успяват да примамят мнозина по тоя начин, да им отнемат голяма част от стоката, а на повечето — и цялата стока. Случва се дори някои да загубят не само своята стока, ами и кораба, че и тялото и костите си, защото ония умеят да дерат яко.

И така, неотдавна в Палермо пристигнал един млад флорентинец, изпратен там от своите господари, на име Николо да Чиняно, макар и да го наричали Салабаето; той докарал толкова много сукно, останало му след панаира в Салерно, че стойността му стигала петстотин златни флорина; и като платил данъка си на митничарите, оставил сукното в един склад и без да дава вид, че бърза да го продава, тръгнал из града да се развлича и забавлява. И понеже лицето му било бяло и румено, имал руси коси и бил красив и строен, станало така, че една от ония скубачки, която се наричала мадона Янкофиоре, щом дочула колко е състоятелен, тозчас му хвърлила око и почнала да се заглежда в него; а той забелязал тая работа и понеже я помислил за знатна дама, рекъл си, че навярно го е харесала, защото е хубавец; решил той да се залюби с нея, но да върши всичко най-предпазливо, затова, без да каже никому ни дума, започнал да минава пред къщата, където живеела тя. Янкофиоре забелязала тая работа и след като в продължение на няколко дни го примамвала с погледите си, давайки му да разбере, че и тя изгаря от любов по него, проводила при Салабаето една своя слугиня, която владеела от добре по-добре изкуството да сводничи; слугинята му надрънкала какво ли не почти със сълзи на очи и след това му казала, че със своята красота и привлекателност той до такава степен бил омаял нейната господарка, че тя не можела да си намери място ни денем, ни нощем и поради това го канела да се срещнат в една баня, стига, разбира се, той да пожелае. После слугинята измъкнала от кесията си един пръстен и му го подарила от името на господарката си. Щом чул това, Салабаето се зарадвал извънредно много, взел пръстена, поотъркал го в очите си, целунал го и го нахлузил на пръста си, а на жената отвърнал, че ако мадона Янкофиоре го обича, няма да загуби нищо от това, тъй като и той я обича повече от собствения си живот и е готов да отиде там, където тя пожелае и по което и да е време.