Джовани Бокачо - Декамерон

А тия, дето тръбят, че каквото разказвам не било вярно, ще ми доставят най-голямо удоволствие, ако ми предложат истински, достоверни разкази; ако те противоречат на това, което аз пиша, сам ще призная, че тия люде имат право да ме упрекват, и ще се постарая да се поправя; но тъй като засега не виждам друго освен празнословия, ще ги оставя да си мислят каквото щат, а аз ще следвам собственото си мнение и ще говоря за тях същото, каквото говорят и те за мен.

И понеже смятам, че този път им отговорих достатъчно, аз заявявам, че въоръжен с Божията и вашата помощ, на които разчитам, о, прелестни дами, и с голямо търпение, ще продължа да вървя напред, гърбом към вятъра, а той нека си вее, защото не виждам какво друго може да ми се случи освен същото, каквото става със ситния прах, щом задуха силен вятър; тогава вятърът или изобщо не го повдига от земята, или ако го повдигне, го издига високо, често пъти над главите на людете, над короните на крале и императори, а понякога го настила и върху високите дворци или устремените към висините кули; рече ли да го смъкне оттам, няма да го свали по-ниско от мястото, откъдето е бил повдигнат. И ако някога съм бил готов да дам всичките си сили, за да ви зарадвам с нещо, то сега съм разположен за това повече от когато и да било, тъй като съм убеден, че никой не ще има основание да отрече, че както аз, така и всички останали, които ви обичат, сме постъпили според повелята на природата; много и големи сили са нужни, за да се противопостави човек на нейните закони; често пъти това е не само напразно, ами нанася голяма вреда на оня, който се опита да го стори. Признавам, че нямам такива сили, а и не искам да ги имам, за да ги употребявам за подобна цел; дори и да ги притежавах, бих предпочел да ги преотстъпя другиму, отколкото сам да си послужа с тях.

Затова нека моите хулители млъкнат най-после, щом не са в състояние да се възпламенят от нещо: нека си живеят замръзнали в своите удоволствия или по-скоро покварени въжделения, а мене да оставят да изкарам малкото дни, що са отброени на всекиго един от нас, както аз си искам. Но ние се отклонихме твърде много, о, прелестни дами; време е вече да се върнем там, откъдето тръгнахме, и да следваме установения ред.

Когато Филострато отворил очи и заповядал да събудят цялата дружина, слънцето било вече прогонило звездите от небосвода и влажната сянка на нощта от земята. Дамите и младежите отново отишли в прекрасната градина, тръгнали да се разхождат, а щом станало време за обед, седнали да се хранят на същото място, където вечеряли предната вечер. Докато слънцето стояло високо, те се прибрали да поспят, а после, съгласно установения ред, насядали край прекрасния водоскок и Филострато заповядал на Фиамета да разкаже една повела. Без да чака нова покана, тя започнала весело така.

Салернският принц Танкреди убива любовника на дъщеря си, след което й изпраща сърцето му в златна чаша; тя налива в чашата отровна вода, изпива я и умира.

— Много трудна поръка ни даде днес нашият крал; та помислете си: ние сме се събрали тук да се забавляваме, а ще трябва да приказваме за чуждите сълзи, за които не може да се разказва, без да се събуди съжаление и у разказващите, и у тия, дето слушат. Може би той стори това, за да укроти донейде веселието ни от миналите дни; но каквито и да са подбудите на краля, не съм аз тази, която ще промени волята му; затова ще ви разкажа една тъжна и нещастна случка, достойна за сълзите на всички нас.

Салернският принц Танкреди бил твърде човечен и благ владетел (само на старини си изцапал ръцете с кръвта на двама влюбени) и си имал една-едничка дъщеря, но щял да бъде много по-щастлив, ако и нея нямал. Обичал я той най-нежно, така както никога баща не е обичал дъщеря си; по причина на тая нежна любов, макар че тя отдавна била станала мома за женене, той все не й давал да се задоми, защото не можел да се раздели с нея; но нямало как, най-сетне склонил и я омъжил за сина на Капуанския херцог; тя обаче живяла твърде малко с него, защото скоро овдовяла и се прибрала при баща си. Нямало по-красива от нея и в лице, и в снага, била млада, смела и мъдра, може би повече, отколкото прилича на една жена. Заживяла си тя при своя любещ баща в разкош, както подобава на дама от такъв знатен род, но като видяла, че от обич към нея баща й много не се грижи да й намери съпруг (а тя мислела, че с неприлично да го помоли за такова нещо), решила, щом й се удаде случай, да си намери тайно някой достоен мъж за любовник. Гледайки множеството благородни и други мъже, които посещавали двореца на нейния баща (както често виждаме да става в дворовете на владетелите), тя обръщала внимание на техните нрави и обноски и от всички най-много й харесал един млад паж на баща й, на име Гуискардо, момък от скромен произход, ала с най-благородни качества и нрави в сравнение С всички останали; тя го виждала често, влюбила се тайно и безумно в него и го харесвала все повече и повече. Момъкът, който не бил никак глупав, забелязал всичко и отвърнал на чувствата й с такава всеотдайност, че почти престанал да мисли за друго освен за любовта си към нея.