Джовани Бокачо - Декамерон

За тая новела — толкоз; мисля, че каквото казах е предостатъчно; а сега искам да се обърна към тия, за които я разказах.

И така, млади дами, някои от ония, дето ме хулят, твърдят, че стараейки се да ви се понравя, аз не постъпвам добре и че съм ви харесвал повече, отколкото трябвало Признавам най-откровено, че е така: сиреч, че наистина ви харесвам, а аз от своя страна правя каквото мога, та и вие да ме харесате. Но аз питам тия люде, дето не само познават и любовните целувки, и сладостните прегръдки, и насажденията на брачните сношения, с които вие, прелестни дами, често ги дарявате, ами имат постоянно пред очите си вашите изящни обноски, прелестната ви красота, очарователната ви миловидност и най-вече вашата благородна скромност: какво чудно може да има, че някакъв момък, израснал, отгледан и възпитан между четирите стени на малка килия в някаква си дива и уединена планина, без да е видял друго човешко същество освен баща си, още щом ви зърнал, почнал да пита само за вас, само към вас да изпитва влечение, единствено вас да желае?

Нима тия люде ще почнат да ме упрекват, да ме порицават и да се нахвърлят върху мен (чието тяло небето е сътворило само, за да ви обича, чиято душа е устремена към вас от най-ранната си младост, човека, който познава добродетелта в блясъка на вашите очи, медената сладост на нежните ви слова и парещия полъх на вашите състрадателни въздишки), задето аз ви харесвам или гледам да ви се понравя, особено като се вземе предвид, че именно вие сте привлекли най-вече вниманието на някакъв си там отшелник, им един момък, непознаващ света, за когото по-скоро би могло да се каже, че е див звяр? Истина ви казвам, само тоя, дето не ви обича и не желае да бъде обичаи от вас, само човек, непознал и неизпитал ни силата, пи сладостта на природното увлечение, може да ме кори за това; но аз не обръщам никакво внимание на подобни приказки.

Тия, дето ме вземат на подбив заради годините ми, очевидно не знаят, че празът може да има бяла глава, ама стеблото му е зелено; но да оставим шегите настрана; на тия люде ще отвърна, че никога, до края на дните си, не ще сметна за срамно да разтушавам тия, на които угаждаха и Гуидо Кавалканти 58 58 Гуидо Кавалканти (1259–1300) — италиански поет и философ от школата на така наречения „сладък нов стил“. , и Данте Алигиери 59 59 Данте Алигиери (1265–1321) — велик италиански поет, автор на „Божествена комедия“. (макар и да бяха вече възрастни), и престарелият Чино да Пистоя 60 60 Чино да Пистоя (1270–1336) — италиански юрист и поет, принадлежащ към школата на „сладкия нов стил“. , смятайки това за най-голяма чест и удоволствие. Не искам да излизам извън приетия вече начин на изложение, иначе бих се поразровил из историята, за да докажа, че древността е пълна Със смели и доблестни мъже, които и в най-зрялата си възраст са се старали да угаждат на жените; ако това не е известно на моите хулители, нека седнат и го научат.

Трябвало да си стоя при музите на Парнас; съветът е добър, съгласен съм, но нито ние можем да седим непрекъснато до музите, нито пък те могат да бъдат постоянно с нас. И ако някому се случи да се раздели с тях и намери удоволствие в нещо друго, което прилича на тях, тоя човек не бива да бъде упреквай: и музите са жени, макар че жените не струват колкото музите; все пак на пръв поглед те приличат на тях, така че, ако не за друго, то поне заради това би трябвало да ми харесват. Да не говорим, че за жените съм съчинил хиляда стиха, а за музите — нито един. Вярно е, че те много ми помогнаха, показвайки ми как да съчиня тия хиляда стиха; може би са ми помогнали да напиша и настоящите новели, колкото и да са скромни и незначителни: те често ме спохождаха и оставаха край мен, вероятно в чест и услуга на приликата, която жените имат с тях; ето защо, пишейки тези новели, аз не напускам нито Парнас, нито музите, както може би мнозина си мислят.

А какво да река за ония, дето се тревожат толкова много за моята слава и ме съветват да се погрижа за хляба си? Да си кажа право, не знам; седна ли да размишлявам какво биха ми отговорили те, ако, подтикнат от нужда, отида да им поискам хляб, все ми се струва, че ще ми отвърнат така: „Върви да си търсиш хляба в басните!“ Но поетите са намирали повече хляб в басните си, отколкото мнозина богаташи — в своите съкровища; мнозина поети, занимавайки се със своите басни, са останали вечно живи, докато множество други, в стремежа си да имат повече хляб, отколкото им е било нужно, са загивали преждевременно. Какво повече бих могъл да кажа? Нека тези люде ме изгонят, като им поискам хляб; слава Богу, поне засега не съм изпаднал в нужда; ако се наложи, ще съумея да понеса и нищетата, и изобилието, както ме е учил апостолът; това си е моя работа и нека другите не се грижат за мен; сам ще се оправя.