Ран Босилек: Патиланско царство

Драги ми Смехурко,

От черква се върна баба Цоцолана. Моята дружина пред нея застана.

— Какво ново, бабо?

— Деня на детето днес цял свят празнува. Навсякъде днеска децата царуват! Днеска няма глъчка! Днеска всичко може!

— Кой златар ти, бабо, позлати устата? — провикна се Данчо. — Ти ли си, не си ли?

— Ех, игра ще падне! — обади се Мика. — Патилански празник днес е, то се вика. Чухте ли, другари! И за нашто царство днес часът удари!

— Зарадва ни днеска баба Цоцолана! — провикна се Дана. — Дано така бъде, както пред нас рече!

А Ганчо отсече:

— Днескашният празник за чудо и приказ нека да остане! Казвай що да правим, бате Патилане!

Аз тозчас измислих. От чичо Захари измолих за малко сивото магаре. Впрегнах го в колата, покачих децата. Бързо го подкарах и викнах високо:

— Хайде, дий, мой Сивчо! В полето, в гората! Да си отиграем, както ний си знаем! С цветя да напълним догоре колата, с цветя да накичим из града децата!

Докато излезем в улиците крайни, тръгнаха с колата много патиланци, знайни и незнайни.

Стигнахме в полето. Влязохме в гората. Тичахме, играхме. Смяхме се, крещяхме. И цветя набрахме. Помниче и здравец, момини сълзици, синчец и иглика — късахме и с радост пълнехме колата. И венци увихме, глави патилански със цветя покрихме. А едно момиче със божур челото на Сивчо накичи.

— Браво, патиланке! — провикна се Данчо. — Добре, че се сети. Скоро цветя дайте! Венци изплетете! Като млада булка Сивчо украсете!

И доде издума, Сивчо се превърна на цветно магаре.

— Да вървим, другари! — викнах и подкарах към града колата.

Поехме със песни по главната улица и отвред събрахме из града децата. Наизлезе вънка мало и голямо. Ний кичехме всички със синчец и здравец, с помниче, с иглика. И още по-гръмка песен се понася. И Сивчо се трогва, отваря гърлище, почва да приглася.

Пред къщи ни среща баба Цоцолана.

— А, бре, Патилане! — извика засмяна. — Откъде намери толкоз дечурлига, че не ми ли стига твоята дружина!

— Жива да си, бабо! Радвай се и смей се! И от всички баби най-много гордей се! Патиланска баба! Така ти се пада! Сред тия юнаци вечно ще си млада! Ура! Да живее баба Цоцолана! Ура, да живеят смехът и игрите! Като днес да бъдат всички дни честити!

И на ръце взехме баба Цоцолана, с цветя я покрихме. И пак смях и песни, пак игри чудесни…

Тъй весело мина денят патилански, драги ми Смехурко!

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Съседката Станка е вегетарианка. Месо не опитва. Яде зеленчуци като Дългобрадко. (Така се нарича бабиният козльо. Ти нали го знаеш?) Затуй аз й викам стрина Постноядка. Тя на мойта баба по цял ден говори. Иска тя и нея постница да стори.

— Какво още чакаш, мари Цоцолано? Изхвърли месото и от твойта къща! Постното започвай, докато е рано! После ще се каеш, ала се не връща. Ако не престанеш с месо да се храниш, тройно по-дебела от сега ще станеш! Но ако захванеш да ядеш коприва и да сърбаш често спаначна чорбица, вярвай ми, ще бъдеш пъргава и стройна кат млада козица!

Много се не чуди баба Цоцолана. Постноядка стана. За наш Дебеланко и за Котаранчо тежка скръб настана. Ала козльо бабин навири рогата и още по-гордо заклати брадата. Радост залюля го, че баба ще дъвче трева като него.

Веднъж рано стана баба Цоцолана. Събуди и мене:

— Ставай, Патилане! Стига ти лежане! Днеска никой вкъщи няма да остане. Събуди децата! Ще отидем всички оттатък реката. Там покрай гората ще берем коприва.

— Бива, бабо, бива! — рекох аз и скочих. Мойте патиланци веднага събудих. И те долетяха. Кошниците взеха, лудо закрещяха:

— Бабо, да си жива! Ще играем юнашки! И ще ти наскубем три коша коприва!

И тръгнахме всички, весели, честити. Тичахме, крещяхме. Гонихме врабците. Минахме реката. Стигнахме гората. И взехме да скубем в кошници коприва…

Баба се прозина, поседна и рече:

— Бре, какво започна да ми се доспива? Уж не е далече. А докато дойдем, слънцето припече. И сега по-трудно се пристъпва вече… Слушай, Патилане! Доведи децата, да си поотдъхнем тука на тревата!

— Отдъхни ти, бабо! — викнаха децата. — Весел патиланец умора не знае! А пък таз поляна само виж каква е! Три дни да я гледаш — да се не нагледаш! Девет дни да тичаш, да се не натичаш! Ние ще играем… Ще берем коприва. При теб ще я носим. Нали така бива?