Ран Босилек: Патиланско царство

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Патиланчо Панчо снощи гост посрещна. Пристигна от Варна братовчед му Слави. Тази сутрин рано пред нашта дружина Панчо го представи.

— Патиланци! — рече. — Братовчед ми Слави иде отдалече. Но аз му разказах за нашето царство. И сега го водя другар да ни стане. Кажи нали може, бате Патилане?

Преди да отвърна, Данчо ме превари:

— Току-тъй не може! Трябва да се кръсти пред всички другари!

Гостът отговори:

— Какво ти кръщене! Аз си имам име. И прякор отгоре!

И Панчо добави:

— Той се казва Слави. И Левчо му викат.

— Може да е Левчо, може да е Слави — запъна се Данчо, — но пред нас геройство трябва да направи. Туй е, според мене, истинско кръщене. Патиланец верен тъй може да стане! Нали право казвам, бате Патилане?

— Право, Данчо, право. В нашата дружина всички сме юнаци. Когато ни стресне котешка опашка, бягаме през тръни и през камънаци със сила юнашка!

Данчо се засрами, но хитро добави:

— То това е друго, бате Патилане. С най-славни юнаци туй може да стане. Но нали изкупих аз страха тогава? Нали аз опитах на нашата баба ръката корава?

— Зная, Данчо, зная. Но да си признаем: след Благовещене, всички се нуждаем от ново кръщене. С юначество ново трябва да измием срама от тогава… В нашата дружина ще постъпи Слави! И, както го гледам, повече от всички той ще ни прослави!

— Не! — извика гостът. — Аз милост не искам. Още ей сегичка вий ще ме познайте! По дела съдете! Ако заслужавам, в вашата дружина вий ме приемете!… При кошера вижте, как хвърчат пчелите. И бръмчат на орляк. Сред тях ще ида със очи открити! Все така безстрашен оттам ще се върна. И да ме ужилят, „ох“ няма да чуйте!

Това като рече, Слави се затече, стигна до пчелите, ръце си разпери, но истински кръстник тука си намери. Впуснаха се вкупом пчелите проклети. Жилнаха му страшно носа и ръцете. Той скочи, политна и, без да усети, кошера събори и сам се стовари над него отгоре.

— Тичайте, другари, госта да избавим! — викнах аз и хукнах. Мойте патиланци припнаха след мене… Хвърлихме се всички в ужасно сражение. И госта спасихме! Но с рани юнашки всички се покрихме.

— Не бойте се, братя! — викна доктор Данчо. — Аз цера му зная. Мокра пръст вземете, раните подути с две ръце мажете!

И цапахме всички лицата, главите. С черна кал покрити, същи негри бяхме! И един на други смешно се кривяхме.

Така ни завари баба Цоцолана.

— А, бре, Патилане, тез негри какви са?!

— Днеска, мила бабо, гостенчето Слави славно отличи се. С пчелите се бори. И доби по храброст първото кръщене. Та и ний край него се поотличихме. От Благовещене срама изличихме. И днеска сме всички пак отбор дружина!

Позасмя се баба, и без бой се мина.

Та така, Смехурко, след това кръщене мойте патиланци станаха седмина.

Поздрав най-сърдечен от тях и от мене!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Баба Цоцолана вчера рано стана. И рано излезе. Малко време мина, при мене пристигна моята дружина.

— Бате Патилане! Снегът до колене! Сега ако кажеш, че няма да стане — нищо не разбираш! По-скоро на двора — всички ни на меко да фотографираш!

Изскочихме вънка. И на снега снехме нашите портрети. И всеки повтори, и всеки потрети. Вик и смях се дигна. И нова дружина след малко пристигна. Трите патиланки при нас закрещяха. Трите без покана в снега се простряха.

После стана Дана и викна високо:

— Патиланци верни, клетва да дадеме! Който тука влезе, няма да излезе, докато портрета в снега си не снеме!

— Прието, прието!

Най-напред козлето във снега навряхме. После Дебеланко на меко простряхме.

Дойдоха отвънка все отбор другари. Натръшкахме всички — кой когото свари. И те се разсмяха, и те закрещяха.

Ала тъкмо беше най-сладка играта, баба тежкокрака разтърси земята. От пътя извика:

— Чакай, да ви питам, кой ви тука свика! Само патиланци ей сега ще стане!

— Бягайте, другари, кой където свари! — успях аз да викна.

Но смел патиланец към мен се закани:

— Пръв изневеряваш, бате Патилане. Клетвата забравяш! Портретът на баба за кога оставяш?

— Бягай сега, бягай! — викнах отдалече. — Не знайш ли какво е баба да те хване! Бягайте юнашки! А портретът бабин — той сам ще си стане!

Както аз предрекох, тъкмо така стана. Хукна да ни гони баба Цоцолана. Ала се препъна, в снега се стовари. Като рак се пери. Не може да стане. На молба удари: