Ран Босилек: Патиланчо на село

И дълго не мина, захвана да лепне моята дружина. Маджунът потече по малкия Петьо. Сякаш беше пъхан целият в тавата.

На тоз ред ни свари баба Цоцолана. Някой се провикна:

— Бягайте, другари!

Но тя Петьо зърна и на смях удари. И ний се разсмяхме. И цяла неделя все лепкави бяхме…

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Захапвал си често ябълка червенка. Както хрупкаш сладко, някой ти я грабне. Как ще ти е, братко? Тъй на мене беше, кога баба рече: „Утре, Патилане, ще си ходим вече.“

Сбогом, мило село! Сбогом и на тебе, о, дружино вярна! Сбогом дни честити, пълни с топло слънце и радост безмярна!…

На сутринта рано тръгнахме от село, изпратени славно със кмета начело. Всички говедари, овчари, козари, с крави и волове, с овците, с козите, всичките кокошки, дори и пилците тръгнаха след мене. Вънка от селото спряхме под върбите.

— Сбогом, патиланци! — викнах от колата. — Аз си заминавам, но вечно ще помня ваш’те сърца златни, смеха и игрите, ширните поляни, реките, горите и ония славни сенки благодатни! Аз си заминавам, но наш’та дружина нека си остане!

— Сбогом, сбогом, сбогом, бате Патилане!

Калпаци и кърпи литнаха нагоре. Кметът развълнуван така заговори:

— Сбогом, Патилане! Твойто име тука вечно ще се слави! Докле твоят извор под габъра блика, делото ти славно не ще се забрави! Питай тия старци! Спомнят ли си нявга други гост на село да е тъй изпращан?… Сбогом, Патилане! Да ти даде Господ и живот, и здраве!

И викнаха „ура“ мойте изпращачи, а баба се трогна, започна да плаче…

Но Сивчо ни подсети, че дълъг път ни чака. Към града погледна, изрева и тръгна.

И ревнаха всички негови събратя.

Хубаво и славно вървеше до тука. Но из пътя стана една злополука. Счупи се колата. И баба отхвръкна мигом на земята. Но не се утрепа.

Помъчих се някак да стъкмя колата. Нищо не излезе. Без тесла и свредел какво ще направиш! Само се забавих. Тъй можеше лесно нощта да ни свари.

За щастие, скоро минаха колари. Колата стъкмиха и с мъка голяма баба настаниха.

Аз подкарах Сивчо. Колата затрака. Града наближихме.

— Карай, Патилане, че вече се здрачи!

— Карам, бабо, карам!

Крайната улица на града поехме. Но изведнъж спрехме.

— Бабо, посрещачи! — Скочих от колата. Моята дружина с тиквени фенери идеше насреща.

— Бате Патилане! Най-после пристигна!

— Здравейте, юнаци!

— Бабо, да си жива! — И Дана се хвърли, та баба прегърна. Но фенерът падна, свещта се търкулна, и доде се сетим, бабината шапка, що в колата беше, започна да свети. Стана олелия. Но Данчо се хвърли, завчас угаси я. Намръщи се доста баба Цоцолана, но аз я раздумах:

— Бабо, не сърди се! Все пак доста здрава шапката остана. За полог я бива!

Тръгнахме към къщи с тиквени фенери. И цял град излезе на нас да се звери.

Хайде стига толкоз. Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Съседът Захари отколе се слави с прочуто магаре. В количка го впряга и всеки го знае. То кога желае, тича без тояга. Но когато каже: „Не искам да ходя“, и с бой да го смажеш, няма да помръдне.

Ний с това магаре сме познати стари.

Веднъж баба рече:

— Гроздобер е вече. Грозде ми се хапва. Я иди поискай сивото магаре на чичо Захари. Впрегни го в колата, та иди за грозде отвъд във лозята!

Както баба каза, така аз направих. Подкарах колата. Отде ме съзряха мойте патиланци. Бързо долетяха. Лудо закрещяха:

— Бате Патилане, ах, какво направи! На лозе отиваш, а пък нас забрави! Такова другарство колко пари чини! Спри! Стой! Чакай! Чакай! В колата качи ни!

Спрях да се покачат. А те полудяха — викат, пеят, скачат! Подкарах колата. Ала при чешмата трите патиланки Дана, Гана, Мика магарето спряха, ръце махат, викат:

— Стойте, стойте, спрете! По-скоро в колата и нас покачете!

Аз и тях покачих. А и после още трябваше да спирам — все нови юнаци при нас да прибирам.

От това колата се попретовари, та тежичко стана на наш’то магаре. Ушите му бяха цели изпотени. И то спря край пътя да си поотдъхне и да хапне малко бодили зелени.

Но малката Мика тука глупост стори. Шибна го с камшика. И работа страшна на всички отвори.

Дългоушко сякаш това само чака. Прикова в земята двата предни крака и не мръдна вече. Ни напред отива, ни назад се връща. Вик и бой, и крясък! Нищо не помогна. На молба обръщам. И туй го не трогна.