Ран Босилек: Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Бързам да ти пиша. Но как да захвана? Ще почна направо с баба Цоцолана. Ех, да знаеш само колко е припряна! Но аз се не стреснах. Прислужник й станах.

Чух край мен да казват: „Горкото момченце! Има да си пати. То не знай, че баба честичко налага!“

Но и те не знаят, че мен Патиланчо ме дигат и слагат. Не знам по-нататък що има да става. Но моята баба страх ми не внушава. Тя лесно се сърди. Ала пък и лесно гневът й минава. Кресливичка пада, но не се преструва. А за мен, Смехурко, това много струва. Що трябва да правя всякога ще зная. Тя самичка вчера си каза каква е.

— Патилане — рече, — ти трябва да знаеш, че аз съм припряна.

— Нищо, бабо, нищо. Затуй пък аз нося сърчице засмяно.

— После, Патилане, моята ръчичка възтежичка пада. Та ако те нявга така поналожа…

— Нищо, бабо, нищо. То без туй не може. Добре се разбрахме.

После мойта баба две стомни донесе и така ми рече:

— Хе там на мегдана, оттук недалече, за вода ще идеш. Чешмата ще видиш. Тъй е обичаят. По вода да тръгне от сега до края.

— Зная, бабо, зная.

И аз се завтекох с шарените стомни. Тичах да се върна. Та бърз и послушен баба да ме помни.

Ала нали има глава да си пати. Без да ме съгледа, колелото блъсна в мен съседа Страти. Той литна, горкият, нагоре с нозете. Ала и аз счупих стомните, и двете. Но стисках им здраво дръжките в ръцете.

Ни жив, нито мъртъв, при баба се върнах. Счупените дръжки отдалеч тя зърна. Ех, че като викна баба Цоцолана!

— А бре, Патилане! С това ли захвана? Жив не ще останеш, ако те подхвана!

Но аз й разказах как белята стана. И лесно й мина.

— Кой, Страти ли? — рече. — Зная го аз него! Той три пъти вече как тая година и мене събаря. Не можа ли барем там да се пребие!

— Ох, стига му, бабо! Сега на чешмата раните си мие.

— Така му се пада. Вчера щял да смаже съседката Рада. Но той още днеска стомните ще купи. А ти тичай! Със бялото менче иди на чешмата. С него и да паднеш, няма да се счупи!

Със бялото менче донесох водица. Всичко се заглади. И аз не опитах как лекичко милва на моята баба тежката ръчица.

Чакай второ писмо, драги ми Смехурко.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Седнах да ти пиша, та да се посмееш. То за смях е, зная, но аз си изпатих. Казано накратко, тупаха ме, братко.

Ти нали познаваш баба Цоцолана, дето бях ти писал, колко е припряна? Тя за хубостчица душата си дава. Два месеца става вечер не пропуща да не се намаже със едно мазило, дето подмладява. Баба Цоцолана от това мазило по-млада не стана. Ала то докара моето патило.

Една вечер късно баба Цоцолана уж беше заспала, а викна високо от своята стая: „Слушай, Патилане! Легнала съм вече. Дай ми от долапа малката кутийка с бялото мазило!“

Аз скочих и грабнах първата кутийка, що в долапа зърнах. Внесох я и питам:

— Свещ дали да паля?

— Хайде, вече лягай! Свещта пари струва. Баба ти си знае: и в тъмното може!

Аз бързо излязох и никак не знаех, че вместо кутийка с бялото мазило, бил съм й занесъл пак такваз кутийка с боя за обуща.

Легнах си спокойно. През стената слушах в съседната стая, как баба пъшка, пъшка не заспива, с чудното мазило бръчките разтрива.

На сутринта рано, както всяка заран, бързоръка Дана кафе й занесе. Но още на прага, чу се страшен трясък. Тича вънка Дана, вика, та се къса: „Какво чудо стана! Кой дявол го стори? Баба Цоцолана станала мецана! Идете я вижте! Щом само я зърнах, подноса обърнах!“

Вик и олелия — махалата се смая. Котаракът скочи, кучето залая…

Но разбрах аз скоро мечката каква е. Тя ме сграбчи здраво, с чехъла заудря…

Съседи се събраха, та ме отърваха.

Тъй, драги Смехурко, баба Цоцолана на мецана стана, ала и по мене здраво не остана. Но всичко минава. Всичко се забравя. На, сега ти пиша и смях ме задавя. Пращам ти картинки. Аз сам ги рисувах. Но щом ги разгледаш, скъсай ги веднага, че не дай си, Боже баба да узнае, чехълът й страшен пак ще заиграе!…

Хайде, толкоз стига.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Пак писмо ти пиша — ти да се посмееш, аз да се разтуша.

Баба Цоцолана чуден Свинчо има, дебел като нея. Аз и той сме двама приятели верни. Кога ме натупат, при него отивам, нему се оплаквам. Той ми грухти кротко и ме утешава.