Росен Босев - Портрети на небесни тела

Миналото лято в „Дианабад“ Данчо, както си плуваше, усети силен удар по главата, нагълта вода; с размътен мозък се добра до края на басейна. Човекът, който го бе ударил с топка, се оказа бащата на Методи. Стоеше мощен, макар и позатлъстял, върху стартовото блокче номер три, тъй че Данчо се намираше под петите му.

— Не излезе мъжко момче — чу Данчо с онова ухо, което не пищеше, — всичко скъпо ми сви, изложи ме за цял живот — майната му. Но ако още веднъж Мето ми каже, че си го спирал да плува, ще си имаме големи неприятности. Този път и приятелчетата няма да ти помогнат.

Данчо не намери какво да отговори, измъкна се от басейна и без да мине през душовете, се облече и тръгна през парка.

Нямаше никакво основание да забранява на другия си син да плува, знаеше го. Но някаква черна ревност към това, че в кръвта на Методи избива наяве друга кръв, чужда кръв, го караше да прави всички тези глупости.

Не, не беше несправедлив: още щом Методи научи цифрите и четирите прости операции с тях, започна да хвърля дълги часове в усилия да го присламчи към поезията на своята наука — нищо не криеше от него, нищо не спестяваше от познанията си. По цели нощи прелистваше педагогики и методики на преподаването, изписваше от чужбина помагала с картинки — никакъв успех, интересът на детето към математиката привършваше до задачите за пълнене на басейни.

Кирил, който, разграничен от тези грижи, подсмърчаше по седалките на плувните зали, тайно, с цялото си същество завиждаше на своя батко заради достъпа му до бащините книги. Кирил сам, лишен от уроците на баща си, навлизаше в лесовете на тази наука, сам се добираше до открития, неподозирани за останалите човеци на неговата възраст. Но успехите на Кирил, които ставаха вече сензационни, не радваха Данчо — можеше да се каже, че го и вбесяваха. О, с каква радост той би заменил златния медал на сина си от математическата градска олимпиада срещу бронз от районното по плуване. В сизифови мъки минаваха последните няколко години от Данчовия живот — да изкриви генетичните успоредни, да ги преплете, да ги препрати в обратни посоки. Той се бореше с бога и бог го наказваше за това: първо с категоричния, безпросветен успех на старанията му, после — с лишаването му от приятните съботи край игралната маса, после — то може би не е станало още, може би само си го внушава…

Данчо погледна часовника си. Бе девет и двайсет.

— Методи, Кирчо — извика той децата и те веднага дотичаха при него.

— Кирчо, я, татко, пусни дрехите в пералнята, нали миналия път сам се оправи. Методи, донеси шаха — дай пък да опитаме чрез тази игра.

Христо беше доволен от днешния си ден. Първо на първо, остави жена си на почивка, можеше най-сетне да се залови за онази работа, дето от разните му кина и театри, от разните му гости, от разните му тупания на килими все отлагаше да препише на чисто. Второ на второ, направи днес осемнайсет километра в планината, трето на трето, но не на последно място, прекара с Людмил, Данчо и Владай незабравими часове и — което е за подчертаване — нито веднъж не се сдърпаха, а, напротив дори — не се противопостави той да хапнат в ресторант и тъй запази единството и се стигна до песента за цепелина.

Паркира пред кооперацията си, но мястото с нещо не му хареса, извади отново колата на заден, паркира два метра встрани. Ех, че дивен ден бе днес. Прищя му се да направи шега — да пренесе у дома си доброто настроение. Замисли се какво да стори и преди да се сети, сполетя го мисълта за онзи тъмен тип, келнера, който се опита да ги наскърби. Смогнали си били на харчовете — айде де, той ще им каже, този среднист, този национализиран банкер, този… Набързо скърпи шегата, за да разсее неприятния спомен. Ето какво ще направи — ще бибипне с клаксона Техния сигнал, жена му ще се подаде и той ще й викне:

— Слагай тигана на печката и слизай да помагаш, че Данчо днес изтреби много риба, не мога сам да я кача.

Натисна клаксона, прилегнал на дясната седалка, взрян в тъмния прозорец. Никой не се подаде. „Телевизор гледа“ — рече си Христо и натисна клаксона по-енергично. Заподаваха се други, чужди глави.

„Като слезе жената — мислеше си, — ще я питам дали е сложила тигана на печката. Тя ще го е сложила вече и ще гледа за рибата. Рибата още в морето, ще й река, а тиганът на огъня!“ Ех, че смях ще падне…

Чак като се зададе старшината, вадейки в движение кочана, Христо разбра, че жена му не се показва на прозореца, защото той днес собственоръчно, с ей тия четири колела я бе закарал на курорт. Ха така: първо на първо, взел е да забравя, второ на второ, напразно хаби акумулатора с тоя клаксон, трето на трето, но не на последно място, как да се отърве сега от глобата, колко ли ще му искат?