Росен Босев - Портрети на небесни тела

Седна, махна с ръка:

— Махайте се оттук.

Децата с готовност се откъснаха от ъгъла и завъртени в диво кълбо, се търколиха на нейде, изоставяйки го в онази вода, която той все не можеше да преплува.

Когато преди десетина години, след историята с цепелина, но все още близо до нея, Данчо видя на улицата Мария, помисли си:

„Ето последната ми възможност за събитие.“

Това, че Мария бе женена, че имаше съвсем малко дете, че съпругът й бе по-красив и по-мощен от него — това само накара тогава Данчо да звънне с ония свои сили, които цепелинът не бе поискал да изхаби.

Оказаха се доста силите, пък и Мария бе много красива. Истерията на любовта му, дивашката му амбиция — всичко стана нежно и зло: превъплъщенията му, гимназистките му киснения в дулото на студената уличка, незабравимият бой пред спортната палата срещу целия отбор на мъжа й (помогнаха тогава приятелите), петнадесетте дни в тухларната, първата усмивка на Мария, решителният ход, тоталното скъсване с всички видове родители и роднини, едночасовите патрулиралия по стъпалата на Съдебната палата, разводът на Мария с плувеца, разписването им.

О, обичаше той сина й Методи, повече от свой го обичаше и никой не можеше да отрече това, най-малкото пък Методи, който бе напълно взаимен. С досада приемаше хлапето задължителните неделни срещи с истинския си баща. Хленчещо потъваше в прегръдките на огромния му пуловер и с радостни писъци се хвърляше вечерта към Данчо, който едва дочакваше края на неделята.

Появата на Кирил с нищо не развали дружбата между тях — децата растяха, Данчо растеше — очертаваше се прекрасна бъднина, трима верни другари под един покрив и жена, която ги обича по равно… Рухна, пропадна всичко с първото им отиване на морето.

Данчо си спомняше добре този преди обяд. Методи бе на четири годинки и тогава, седяха всичките далече от вълните, в самия край на плажната ивица, боричкаха се, строиха от пясъка пясък, смееха се, ядоха сладоледи, по едно време задрямаха и ги сепна воят на сирената.

Преди още да види, че детето го няма, преди да отвори още очи, Данчо разбра, че е станало нещо с Методи.

Хвърли се към морето и го видя там — на стотина метра от брега, под остър ъгъл към близкия нос, в недодялан делфин, оставяйки детинска пенеста пътечка, която късаше сърца, връщаше се от далнините другия негов син Методи. Повдигаше над вълните крехкото си телце, клюмваше пак, плуваше, носен над водата от наследствеността, оставена в гърдите му от бащата — плувеца.

Спасителите, стъписани от гледката, не влизаха в морето, пък и май нямаше нужда от тях — детето работеше напълно прилично и с всеки свой замах избистряше движенията.

Влезе в акваторията на плажа, смени делфина с кроул — на брега ахнаха, а детето също се изненада, че можело и тъй. Щом стигна съвсем в плиткото, продуха няколко пъти дробчетата си във водата и после тръгна към сухия пясък, изметнало настрани пухкавите си ръчички, издуло гръдния си кош — съвсем не с притичването на децата излезе от морето, а напротив — със сериозността на воден човек, добре свършил работата си за днес.

Главният спасител огледа недоверчиво Данчо от главата до петите:

— Твое ли е?

— Да, да — отвърна вместо Данчо самият Методи.

— Евала на вас — каза спасителят, — но внимавайте, когато е по-бурно.

Ето какво се случи от този ден нататък. Първо, смениха плажа, второ, забраниха на Методи да влиза във водата и внимаваха това да се спазва, трето, Данчо взе да се отделя от семейството си и открил по-тихо местенце, се топваше в него — учеше се да плува, плюейки отвратителната вода, напрегнал цялата си амбиция.

Естествено, следващите години прекарваха отпуските по планината.

Естествено, когато Кирил поотрасна, вкараха го в детска градина с плувен басейн.

Естествено, когато Методи тръгна на училище и физкултурникът го видя, веднага се опита да го запише да тренира плуване и Данчо, естествено, не позволи това.

Естествено, Методи тръгна тайно от него в същата онази Спортна палата и го хващаха после по мокрите коси, по червените от хлора очи, по бягствата от часове.

Естествено, Данчо си взе карта и трудно, стъпка по стъпка, овладяваше плувните дисциплини, както го призоваваше прогизналият от парата, увиснал над коридорите плакат. Естествено, той се опита и Кирил да мъкне със себе си — хвърляше го безжалостно във водата, насила го топеше в дълбокото, докато един ден управителят на басейна не го смъмра:

— Недейте да мъчите детето.