Росен Босев - Портрети на небесни тела

А после изхвърли тези мисли от главата си, защото се изкачваше вече — преди да влезе вкъщи, Людмил се опитваше да изхвърли всичко, свързано с Таня, от съзнанието си.

Жена му четеше книга, запалила всички лампи в хола.

— Легна ли си детето?

— Отдавна. Ти си лягай, ако си вечерял, аз ще дойда по-късно, зачетох се в една голяма книга.

— Добре.

Людмил си легна в тясното, нявга вдълбано от любов, но сега, след подмяната на матрака, хвърлящо ги в двата края легло. В просъница усети настаняването на жена си. Погали я с предишна нежност.

— При Галя ли бяхте?

— Да — излъга Людмил и омаломощен от лъжата си, потъна в дълбок сън. И жена му също заспа спокойно. Много отдавна знаеше тя, че няма сили да се бори с Галя, че с Галя не е изневяра, че не би посмял мъжът й да излъже, че е бил с Галя, ако е бил с друга…

Когато Данчо застана пред вратата на апартамента си и чу отвътре характерен звук на здрави млади нозе, тъпчещи щастливо сред безпорядъка, той веднага разбра, че децата са сами. Натисна звънеца, затъркаляха се облите звуци на камбанката, шумът вътре за миг утихна и сетне започна стремглаво лутане, безшумно пъхане, безразборно пресилване. Всичко бе ясно, все едно че вратата бе прозрачна: синът му Кирил и другият му син Методи връщаха сега неговите любими игри по кутиите.

Сърцето му се свиваше там, върху стълбищната площадка, от разбираемите за него само звуци на пречупена карта вале спатия, на търкулнат върху рулетката зар от табла, на каширана сред бридж-тестето фалшива банкнота от играта „Монополи“ рушеше се сега, за кой ли път, щастливият свят на нявгашните му съботи… Ех, да върви всичко по дяволите. Проклетата граница на тридесетгодишната възраст премаза всичко, премина вътре през него — взе му една по една тихите радости, без да му върне нищо.

А вътре продължаваше паническото шумолене — през отпуската може би чак щеше да има време Данчо да въдвори ред в своето царство. Как хубаво бе всичко допреди години само, когато в чистичкия проветрен хол, пред масата с нови лъскави тестета или замити пулове очакваше Данчо своите другари. Как свежо пристигаше първо Владай, после, точно на минутата, Христо с Людмил… Първо Владай взе да закъснява, да пристига разсеян, с червени очи, да посяга два пъти към чашата с водка, преди да посегне към чашата със заровете. Людмил пък изчезна изведнъж: каза, че няма да идва, и спря да идва. Христо с жена си се мярнаха два-три пъти и Данчо пак с онова нетърпение ги очакваше — но не, свършило бе всичко — скучни ставаха игрите, все бърбореха, все се прозяваха… Едно по едно забравиха бридж-покера, таблата, после „Монополито“ замина там, върху гардероба, рулетката — и тя при него. Барбутът като най-прост най-дълго се задържа — чак до тридесет и втория му рожден ден, когато се развихриха като в добрите времена, когато стояха до сутринта, когато Данчо си помисли, че отново се връщат прекрасните съботи. Не е предполагал тогава, че е било последното избухване на пламъка, преди да угасне завинаги вече.

„Може би, ако бяхме някои комарджии, ако на пари играехме — печално си мислеше Данчо, — по-дълго щяхме да изкараме. Може би тази наша аматьорщина, тя влезе в дисонанс с развиващото се общество… А може би, може би действително сме си смогнали на харчовете и няма вече за нас трепети в хитроумните игри — радващи по-скромните хорица… Не, това само не е вярно, това само да не е…“

Отключи най-сетне вратата. В спалнята работата вече бе привършила: изсипани на пирамида върху гардероба, пъстрееха ребра от карти, полукръгове от рулетка, разединени криле от табла — сякаш страшен удар бе премазал умен, фин механизъм, бе натрошил повърхността му, разсипал вътрешностите. Данчо се огледа загина си Кирил и за другия си син Методи. В хола ги нямаше, в детската и в кухнята също. Дочу шуртенето на вода от банята и се хвърли веднага натам.

Така си и знаеше:

Син му Кирил си квасеше главата под душа, а другият му син Методи тъпчеше мокрите си плувки под купчинката мръсно бельо.

И тука Данчо кипна: с гняв им удари по един шамар и ги зарита подсмърчащи и негузни към хола. Те си знаеха къде да застанат — в ъгъла до прозореца. И застанаха: високият почти до рамото на Данчо друг негов син Методи и черничкият, остър, отдето и да го погледнеш негов син Кирил.

Стояха, гледаха го в очите с очи, стаили скуката от предстоящото, иронията на младостта към правдата на по-старите и още нещо, което Данчо се престори, че не вижда — те го разбираха, беше им ясен.