Росен Босев - Портрети на небесни тела

Приводни се меко, но на голяма скорост — с няколко степа, християнки и разперване на крилете уби скоростта до не повече от три метра в секунда и когато щеше да потъне вече, тогава точно стигна до спасителния бряг.

Христо и Владай веднага се сгушиха под крилете му и моржът, май засегнат от това, свали маската си и всички тогава видяха, че това не е морж, а човек, човек и приятел, онзи — Данчо.

— Тъй ще е тя — каза Данчо, докато изнизваше пъстървата от острието на харпуна си. — Като Христос, който с двете риби… тъй ще е тя.

— А къде е другата? — делово попита Христо.

— Там е тя — тихо, шепнешком почти, отвърна Данчо, дискретно сочейки към езерото. — Там е тя, миличката. Ей сегичка аз нея, таковънка…

Людмил хвърли свойски поглед към небето, към небесното светило, което бе преминало зенита, Владай умножи наум предполагаемото време, за което бе уловена първата риба, по две, Христо надраска с нокът по въздуха формула за корекция (първата риба бе една от двете, нали, а втората щеше да е единствената), от тези безхитростни изчисления излезе, че дори ако нощта е достатъчно светла, преди шест сутринта втора риба няма да има.

— Е — рече със скрито тържество Владай, — май ще се наложи да седнем в ресторант, уви.

Обичаше Владай седенето в ресторанти.

— В хижичка някоя, в туристическа столова, по-скромно да е, по-уютно — подхвърли Христо.

— Като летях насам — каза Людмил, — хвърлих поглед към гънките на местността: най-близката хижичка е на три-четири часа оттук по въздушна линия.

— А ресторантът? — попита Владай.

— С ресторантите е по-добре.

— С рибата тогава какво да правим? — обади се Данчо.

Всички погледнаха към сребърното телце. Разбира се, искаше им се да я върнат обратно в езерото, но си личеше колко много е убита тази риба.

— Вземи я със себе си — великодушно разреши Владай, — нека ти помага.

— А ти? — попитаха Людмил. — С нас ли ще тръгнеш, или ще си летиш?

— Аа, пеш малко… Да се поразтъпча.

Той свали крилете си, сгъна ги, прибра ги в специална раница с цепки, през които се подаваха само острите червени върхове на делтапланера. Приличаше на Сатанаил при залез слънце с тези остри червени криле зад гърба си.

И тръгнаха: най-напред Людмил с крилете и върху ските „Пирин“, след него Владай със странното си име, с пурета в уста и с токи върху острите обувки, после се клатушкаше Данчо с рибка върху острието на харпуна си и с плавници, които оставяха странни петдесетина сантиметрови следи подире му. Малко встрани крачеше и Христо. В алпийския си екип и със затвореното си лице приличаше на землянин-пленник, водещ отряд от космически нашественици уж към ресторант, а всъщност готов като Иван Сусанин да ги натика завинаги в някоя туристическа столова.

Той даже се озърташе в този смисъл, търсеше знак, който да сочи към бедна хижица, но липсваше подобен знак в планината. Огромните, с просветващи букви реклами все ресторанти пропагандираха и Христо, ще не ще, приближаваше заедно с останалите към един от тях — бял, с остър покрив, спускащ се почти до земята, с паркинг, с меню в дебела кожена папка.

Разбира се, преди да им връчат папката, имаха разправия с портиера. Владай пак мина най-леко: пусна дим от пуретата в очите му и в ответ получи дори нещо като поклонче. Людмил бе принуден да остави крилете в гардероба, ските и щеките — и тях там. С Данчо работата се позакучи. От една страна, бе в костюм, според както беше в изискванията, от друга страна, костюмът изглеждаше странно, леководолазно, лъскаво, с жълт кант. Но иначе костюм беше, да му се не види, и портиерът реши да се заяде заради рибката. Данчо тогава му подари улова си, портиерът веднага го пусна и така се изпълни Владаевото прозрение: „Вземи рибката със себе си — нека ти помага.“

А на Христо съвсем не му провървя — и грайферните немски обувки, и шведската винтяга, и австрийският клин — всичко, с което тайно, по своята скромност, той се гордееше, сега застана против него. Кой знае колко щяха да се препират на входа, ако Владай не се върна, не прошепна нещо на ухото, а може би на джобчето на портиера. Ей тогава чак се събраха четиримата около колосаната покривка с тежката кожена папка на менюто (Христо му викаше „ценоразпис“) в ръце. Спряха се на следното:

Людмил на телешко варено, моруна с масло и крем по баварски; Данчо на пилешка супа, фазан задушен и баклава. Владай си избра ракийка с шопска салата, водка с краби, бяло винце с пъстърва, свинско със зеле и с червено, биричка с ементал, коняченце с торта, кафе с един коняк и с газирана вода. Христо веднага откри отзад напред картофи „огретен“ и успя, мобилизирайки всичките си сили, да премълчи баварския крем.