Росен Босев - Портрети на небесни тела

Вървяха. Нагоре в планината пролетта взе да затихва, да се свива в себе си, срамежливо да прикрива вторичните си белези — постепенно започна да се очертава преминаване от един сезон в друг — към зимата, но не от есента. От пролетта — към зимата, това бе първият намек за предстоящи чудеса.

Изчезнаха боровете и меката почва под краката също — лехи от клек дебнеха по каменистото плато, появи се прозрачен, но студен вятър, започнаха да обличат ризите, пуловерите, горните дрехи. Иначе слънцето си грееше, както преди, обаче не топлеше. От абсолютно безоблачното небе се заспускаха плоски, но с много голям диаметър снежинки и скоро върху белия склон, който израсна от дясната им страна, Владай видя за първи път през живота си стъпки на снежен човек. Стъпките бяха внушителни по размер в сравнение с крачките на фамозното същество — почти се докосваха пръстите до петите.

Христо също се почуди на тези стъпки, но не чак толкова.

— Шегаджия някакъв — рече той, — всякакви ги има.

Загадъчните явления Христо винаги си обясняваше с деянието на анонимни шегаджии. Въвеждайки тези невидими палавници в подхода към явленията, той искаше да съхрани неопетнен материалистическия си мироглед, но без да съзнава това, градеше митове и легенди, създаваше, без да го желае, божества — такива едни веселяци, които с голи ръце пирамидище ще ти вдигнат в пустинята, на чинийка ще се повозят във въздушното пространство, ескадрила ще дематериализират в района на Бахамските острови, — ама че веселяци, да не ти се ще да ги срещаш по пътя си такива!

Владай обаче, като човек по-мистичен, се сепна от петдесетсантиметровите стъпки и никак не искаше да тръгне, както Христо го съветваше, в посоката, в която чезнеха стъпките. Аргументът, че пътят им бил натам, му се струваше недостатъчен.

Опъваше се, опъваше се, но когато Христо решително тръгна успоредно на тайнствените следи, заклинка и той подире му. Стъпките се изкачваха към стръмно било, а на самото било изчезваха, защото и снегът там изчезна — билото ограждаше топла долчинка. Цветя от различни сортове цъфтяха по склоновете, розови агънца пасяха сред цветята, в дъното синееше езеро, а под повърхността на езерото се гонеха две риби. Едната, това се виждаше отдалече, бе огромна, с човешки ръст, и агресивна. Другата бе обикновена спасяваща се планинска пъстърва.

Двамата туристи се спускаха към повърхността на езерото, загледани, изцяло потопени в двубоя, и краката им сами намираха верния път, сами прескачаха камък или коренак, не се спънаха краката им чак до брега на езерото. Зрителният ъгъл от брега бе по-неудобен — отгоре виждаха ясно цялата работа, от ниското долавяха само отделни ракурси на двете тела, пръски, пърхане на перки и нещо членоразделно, там от глъбините, някакви гневни фонеми.

Бясната подводна гонитба люлееше повърхността на иначе тихото от векове естествено водохранилище, вълнички, усилващи се вълни плискаха вече в нозете на двамата. Краката на Владай пропиваха, но той, вкаменен от зрелището, не смееше да помръдне, докато Христо с нелепа усмивка инкасираше подводната игра на загадъчните веселяци.

По едно време езерото съвсем се разбесня и под синия му похлупак двете фигури в линии, които погледът долавяше само като тирета, заначертаха криви на екстаза, лупинги на победата, виражи на смъртта. В ушите им закънтя безшумен гръм: първом центърът на езерото само, а постепенно цялата му акватория започна да почервенява, за миг вълните утихнаха, а сетне червена бразда тръгна към двамата и пред широко отворените им очи се въздигна хвърчаща рибка. Рибката трепкаше златна и безсловесна под слънцето, стискайки сребрист жезъл под мишница. След рибката се показа мустаката глава на едноок морж, туловището на моржа.

Те излязоха на сушата — моржът и рибката, — хванали жезъла в двата му края, и тръгнаха към тях тъй решително, че дори Христо се размърда, взе да отстъпва с достойнство, но назад.

Владай пък съвсем се обърка, тръгна към земноводните с очи, вперени точно в сребристия мост между тях, в жезъла им.

Кой знае как щеше да завърши контактът между тези няколко цивилизации върху езерния бряг, ако високо над главите на четиримата не се чу плясък на криле.

Преодолял зебристите очертания на билото, изоставил там последната струйка въздушно течение, леко помахвайки с червените си криле, под среден ъгъл на спускане четиридесет градуса, със ски „Пирин“ върху левия и десния си крак, право към езерото летеше Людмил, махаше гневно с щеките към пришълците, а доброжелателно към Владай и Христо.