Джеймс Блиш - Новозавладените звезди

Не децата бяха отговорни — това поне също бе очевидно. Те въобще никога не бяха ходили на Земята. Бяха родени и отгледани на Луната съвсем тайно. Лицемерната лъжа на полицаите, че самите колонисти трябва да бъдат върнати заради някакво старо злодеяние, бе още една измама — като историята с пиратските нападения. Ако на Земята все пак е било извършено престъпление, то е било извършено от нормалните земни жители, чиито студенокръвни деца сега се скитаха из Ганимед; не е могло да бъде извършено от който и да е друг.

Освен, разбира се, от Рулман. И на Луната, и на Ганимед всички смятаха, че той някога е бил обикновен човек на Земята. Това бе невъзможно, но общоприето. Самият Рулман предпочиташе да отклонява въпроса, вместо да го отрича. Вероятно престъплението е било лично негово, тъй като нямаше друг, който би могъл да го извърши.

Но какво престъпление? Никой на Ганимед не можеше или пък не желаеше да каже на Суини. Нямаше заселник, който да не вярва в това. Повечето считаха, че срещу тях няма друго обвинение, освен че се различават от обикновените човешки същества, а малка част правеха изключение, като мислеха, че главното престъпление е самото използване на пантропията. Безспорно за това бе виновен Рулман, ако „виновен“ е подходящата дума.

Защо пантропията или отговорността за използуването й трябва да бъдат преследвани, бе загадка за Суини, но имаше още много други неща, които не знаеше за земните закони и норми, така че той престана да си губи времето в догадки. Щом Земята твърдеше, че създаването или използването на пантропията е престъпление, значи наистина бе така; и полицаите от Космодрума му бяха казали, че на всяка цена трябва да върне Рулман, независимо че за съжаление Суини не бе съумял да изпълни всички останали указания. Това беше някакъв отговор, и той стигаше.

Но защо полицаите не го бяха казали още в самото начало? И защо, ако пантропията бе престъпление, самите те бяха извършили същото беззаконие, сътворявайки Суини?

Малко закъснял, той ускори крачка. Майк вече бе изчезнала под навъсеното чело на голямата пещера. Суини не успя да си припомни да е забелязал кой от дузината по-малки входове бе използвала тя, а той самият знаеше къде водят само два от тях. Избра единия напосоки.

След четири завоя Суини откри, че е безнадеждно изгубен. Това бе необичайно, но не напълно неочаквано. Мрежата от тунели под планината П представляваше лабиринт не само като факт, но и по замисъл. Дълбаейки скалите, за да изградят свой дом, Адаптираните бяха взели под внимание възможността някой ден да дойдат да ги търсят въоръжени с пушки хора в скафандри. Такива хора никога не биха намерили сами изход под планината ако някой от заселниците на Ганимед, запомнил сложния път, не ги преведеше, ала такъв Адаптиран човек беше изключено да се намери. Понеже не съществуваха карти на лабиринта, паметта бе единственият ключ, а ганимедци се подчиняваха на строгия закон да не ги чертаят.

Суини вероятно бе успял да запомни половината от лабиринта. Ако не срещнеше някой познат човек (защото в края на краищата никой не се криеше от него ), поне можеше да разчита, че рано или късно ще навлезе в познат участък. Междувременно му беше интересно да види всичко, което бе възможно да се види.

Първото интересно нещо, което видя, бе д-р Рулман. Ученият се показа от един тунел, разположен под ъгъл 20° спрямо този, в който се намираше Суини в момента, и отмина, без да го забележи. След мигновено колебание Суини го последва колкото се може по-тихо. Шумната вентилационна система помогна да се заглушат стъпките му.

Рулман имаше навика да изчезва за периоди, колебаещи се между половин ден и цяла седмица. И да имаше някой, който знае къде отива и какво прави там, той не говореше по този въпрос. Сега може би беше моментът Суини сам да открие това. Съществуваше вероятност, разбира се, изчезванията на Рулман да са свързани с предстоящата метеорологична криза на Ганимед, за която Суини напоследък все по-често чуваше подмятания. От друга страна… от друга страна — какво? Едно проучване не можеше да навреди.

Рулман вървеше бързо, с брадичка, наведена към гърдите, сякаш изминаваше толкова познат път, че бе естествено да се довери на навика да го води. По едно време Суини почти го загуби от погледа си и след това внимателно поскъси разстоянието между тях. Лабиринтът бе достатъчно сложен и предлагаше многобройни скривалища на всяка крачка, ако Рулман проявеше признаци, че ще се връща. Докато ученият се придвижваше, от него долитаха неподозирани, но подредени групи звуци, без думи — по-скоро монотонно изпети, отколкото изговорени. Те не съобщаваха нищо, не задвижваха никакви механизми, не осигуряваха на Рулман никаква безопасност, доказателство за което бе фактът, че Суини изминаваше същия път, без да вдига подобен шум. Наистина самият Рулман сякаш не съзнаваше, че го върши.