Вероника Блейк - Доминик

Доминик кимна и се върна към работата си. Тя не желаеше да спори с него и да губи ценно време. Сега най-важната й задача бе да го отведе до форта. Тя се наведе, грабна клона, който влачеше, и го замъкна до малката купчина дърва. Коул седна и се облегна на дънера на близкото дърво. Той клюмна глава и затвори очи. На мига лицето му се скри зад облак от комари, но той не помръдна. Доминик бе обхваната от паника и се втурна да търси още дърва. Когато счете, че бе събрала необходимото количество, тя извади въжето от торбата. Здравият разум и опасенията й за състоянието на Коул ръководеха действията й и тя започна да подрежда клоните и да ги свързва с въжето.

Като напрягаше всичките си сили, Доминик омотаваше въжето около всеки клон и после здраво го затягаше, преди да го завърже на възел. Ножът, който Коул бе настоял да вземе, й свърши прекрасна работа. Пред очите й изникна порязаната му ръка и тя се почувства много виновна за допълнителната болка, която му бе причинила. После се сети и за белега на лицето му, но си спомни, че той й бе обещал един ден да й разкаже за обстоятелствата, при които го бе получил. Ако, разбира се, държеше на обещанието си.

Докато сглобяваше сала, тя хвърляше по някой друг поглед на Коул. С облекчение забеляза, че кръвта по превръзката бе позасъхнала. Явно това, че стоеше неподвижен, бе спряло кръвоизлива. Изглеждаше задрямал, но от време на време вяло помахваше с ръка към рояците ожесточени комари, които не го оставяха на мира. Доминик трескаво работеше. Не спираше да свързва клоните и да проверява здравината на направените възли. Най-голямата й грижа бе да не се развържат въжетата и да не се разпадне салът. В състоянието, в което се намираше, Коул едва ли щеше да може да плува.

Когато най-накрая реши, че бе обезопасила всички въжета, Доминик се изправи и се запъти към Коул. Помаха с ръка пред лицето му, за да прогони досадните насекоми, нежно го погали и го извика по име.

Коул усети лекия полъх пред лицето си и чу нежния звук на гласа й. За секунда продължи да държи очите си затворени. Представяше си, че лежи на един бял, пясъчен плаж. Лекият бриз нежно галеше лицето му. В залива се виждаха очертанията на закотвения му кораб, а в обятията му лежеше една гореща и изпълнена с желание жена. Доминик. Отвори очи и лицето й изплува пред унесения му поглед. Но сега тя изглеждаше съвсем различна от образа си в съня му. Там тя носеше фина памучна рокля, каквато носеха жените от островите в южните морета, а по копринената й кожа блещукаха капчици пот. Той виждаше как дългите й стройни бедра се изпъваха върху пясъка, а черната й коса се разпиляваше над раменете. Влажните й устни бяха полуотворени и жадуваха да бъдат покрити с целувки…

— Коул? Буден ли си?

Коул примигна и я погледна. Бе навлечена с грубите дрехи, с които не се бе разделяла от няколко дни. Косите й висяха на сплъстени кичури под смачканата широкопола шапка. Лицето й лъщеше от маста против комари, а изпръхналите, сухи устни бяха свити в загрижена гримаса. Коул се ядоса. Не беше честно едно толкова хубаво момиче да погубва живота си в това чистилище.

— Коул?

— Да — отвърна най-накрая той. Прокашля се и отново примига. Как му се искаше веднъж завинаги да потъне в съня си и да я вземе със себе си. Погледът му падна върху сала. В очите му заблестя учудване. Той погледна отново към Доминик. — Добра работа си свършила — каза той, а в гласа му прозвуча гордост и уважение. Тя му помогна да се изправи. Краката му трепереха, но главата му се бе избистрила. Доминик продължаваше да го поддържа, защото се страхуваше да не се строполи отново на земята. Коул нямаше нищо против.

Когато стигнаха до сала, той се наведе, за да го разгледа. В живота си бе виждал как мнозина поемаха към Даусън Сити и на много по-паянтови салове от този тук. Коул се обърна към Доминик. Тя притеснено следеше за реакцията му. Той протегна здравата си ръка и я придърпа към себе си.

— Ти си истински герой — тихо каза той. Очите им се срещнаха. Искаше да й каже още много неща… толкова много неща, но знаеше, че не можеше да си го позволи.

— Мислиш ли, че това ще ни откара до Форт Юкон? — попита Доминик и посочи към сала. Въпреки че той я държеше в прегръдките си, тя се поколеба дали да се притисне по-здраво в него от страх да не му причини болка. Той кимна и тя видя как по лицето му премина едно странно изражение. Докато гледаше в очите му, тя усети, че един ден щеше да разгадае и мислите му. „Съвсем скоро — мислеше си тя — ще мога да разчитам чувствата, изписани в сивите му очи.“